Дейвид повдигна вежди.
— Съвет за личните ми отношения ли ми даваш, съдия?
— Синко, аз съм човек, който говори направо. Тези фотографии като че ли сами говорят за себе си, не мислиш ли? Не ставай глупав. Има толкова други страхотно изглеждащи момичета. Както и много редактори.
На Ейбрамс му призля. Той се обърна към Редсън.
— Донал?
Донал Редсън помълча известно време. После се обърна и ги погледна двамата в лицето.
— Къде е Кейт?
Ейбрамс се изчерви от нейно име.
— Никой не може да я открие. Може би се крие от пресата.
Редсън поклати глава.
— Това е лошо. Това не е никакво ръководство. Но ако искаш съвета ми, не я уволнявай днес. Тя редактираше страхотно списание, вкара свежи нови идеи, беше най-доброто, което се случи в издателския бизнес — е, ако не броим теб, човече. Мисля, че трябва да заложиш на интуицията си. Може да направиш изявление впоследствие.
— Това е лудост — избухна съдия Роджърс. — Имам акции. Маркъс Броудър предлага добра цена…
— Продай ми дяла си — отговори моментално Ейбрамс. — Ще ги купя на цена с долар по-висока за акция. Тъй като ти беше толкова силен член на съвета.
И двамата чуха миналото време.
— Дадено — отвърна съдията. По лицето му премина сянка на изтощение и двамата с Ейбрамс си стиснаха ръцете. — Ще кажа на брокера ми да ти се обади. И няма да правя изявления и да говоря с пресата.
— Добра новина — отговори Дейвид. — Може би нещата ще започнат най-сетне да се обръщат.
Но неприятното чувство в стомаха му не изчезна.
Къде, по дяволите, беше Кейт?
Лола Валдес седеше срещу Кейт Фокс и се усмихваше широко. Тя беше елегантна, облечена в свободна рокля на „Мисони“, съчетана с малка кремава жилетка на „Прада“ и обувки на ниски и тънки токчета „Кейт Спейд“ от светлокафява кожа, които стояха чудесно на деликатния маслинен оттенък на кожата й. Личната й фризьорка бе оформила кичурите й естествено, със свободно падащи къдрици, а пищният й вид на палава девойка от седемдесетте години се допълваше от лек грим — само малко гланц върху устните, златисти сенки на клепачите и намек за руж по бузите.
А ето че пред нея седеше легендарната Кейт Фокс, въплъщението на жената от кошмарите й — но всъщност коя беше тя? Просто някаква интелектуална кучка с вързана на опашка коса, облечена с дънки и тениска. Хубаво тяло, бейзболна шапка, нищо забележително. Приличаше на запазена майка, излязла на разходка в провинциален мол. Модна богиня? Друг път.
Но малкото червейче на съмнението й нашепваше в ухото, че Маркъс все още бе преследван от този призрак.
— Никога не съм предполагала, че ще се появиш тук — каза тя и премести ръката си, за да може Кейт да види новия й годежен пръстен. Огромен брилянт от „Тифани“ в естествено розово, невероятно рядък. Още щом Лола игриво му призна за връзката си с историята на Жаки Молтрано, Маркъс й предложи, наричайки я „своето бебче“ и „своята умна малка придобивка“. Той се засмя, наслаждавайки се на нейната преданост. Твърдеше, че тя е първата жена, която всъщност му е била полезна. След като Кейт си отидеше, щяха да могат да преминат към съвместния си живот. — На това му се казва смелост.
— Всъщност само искам да говоря с Маркъс — отвърна Кейт. — Да го помоля да се оттегли.
— Да се оттегли? — засмя се Лола. — Да се оттегли! Очакваше се ти да се оттеглиш. Още в началото, когато той те помоли. Във връзка с това смрадливо списание. Amiga48, сигурно си ненормална. Loca49. Да захвърлиш и да се откажеш от всичко това?
Кейт я погледна.
— Сега всичко е твое, скъпа. На мен цената ми дойде твърде солена.
— Не поиска да се откажеш дори и след споразумението. Той можеше да те смачка, а вместо това ти даде тези пари. Но ти не можа просто да си тръгнеш. Остана. И го тормозеше. Разбираш ли?
— Това е проблем на Маркъс — отвърна Кейт. — Аз исках да използвам интелигентността си. Той не можеше да се справи с нея. Внимавай какво си пожелаваш, госпожице Валдес. Ще получиш всичко до цент.
— Просто ми завиждаш. Защото аз мога да го задържа.
— Аз го напуснах — каза тихо Кейт. — Както мисля, че ти е известно.
— Затова аз не направих същата глупава грешка — изсъска Лола. — О, мислиш се за толкова прекрасна и толкова умна заради малката си тъпа работа. Сякаш моето не съм го постигнала с интелигентност. Сякаш ми е лесно. — Тя размаха пръстена си. — Трудно е. Адски мъчно. А ти ми се пречкаш, през цялото време се пречкаш на шибания ми път. Така че вече с издателската ти кариера е свършено.