Мисля, че ще ти е трудно да си намериш работа в друго списание. Може би господин Ейбрамс няма да е много доволен, че си съсипала компанията, живота му. Мислиш ли, че някой друг ще поеме този риск? — Тя отметна глава. — Не обвинявай Жаки Молтрано, тя просто си върши работата. Аз говорих с нея. Аз й казах какво да напише. Трябва да разбереш — трябва да си тръгнеш. Аз искам да продължа с живота си. — Лола сви рамене. — Маркъс ще се отърве и от теб, и от Дейвид Ейбрамс, задето те е чукал. Ще получи нова компания. Всички пак ще го обичат, вестниците, „Уолстрийт“. Всички. Аз получавам пръстен. Всички са щастливи и доволни, с изключение на теб и Ейбрамс. Но ти все още можеш да спиш с него, може би това ще ти е напълно достатъчно. — Тя се изсмя. — Защото знаем, че сигурно си много добра в тази работа, скъпа. Досието ти си го бива.
Кейт се изправи с пламнало лице, а Лола добави:
— Дойде да търсиш Маркъс твърде късно. Погрижих се за него преди около час. Вече се е върнал в офиса. Може би трябва да си включиш телефона. Вече е прекалено късно, разбираш ли, прекалено късно. Не разбирам много от финанси, но се уча. Мисля, че акциите ви вече са се насочили към Маркъс.
Кейт вече излизаше, почти тичаше към асансьора. Тя натисна копчето, докато до ушите й достигаха думите и смеха на Лола Валдес.
— Свърши се, скъпа — извика тя. — Adios.
„Таймс Скуеър“ гъмжеше от репортери. Дейвид Ейбрамс ги виждаше ясно от мястото, на което се намираше, загледан надолу към улицата от остъкления си офис. Тук горе се вихреше битка, все едно бяха във военна база. Времето минаваше миг за миг. Той купуваше акции, укрепвайки собствените си притежания, засмуквайки малките инвеститори, някои пенсионни и хедж фондове. Успяваше да удържа приливната вълна от парите и брокерите на Броудър. Опитваше се да го забави, но това беше всичко, което можеше да направи; с всеки изминал час Броудър пропълзяваше все по-близо до мажоритарния дял…
Хората му крещяха отстрани. Той бе прегракнал от говорене, имаше нужда от почивка, само от минутка. Погледна надолу.
Изведнъж малката група от репортери и снимачни екипи се изви в една посока, сякаш някой бе излял захарен сироп в мравуняк. Настана смут; те се отдръпнаха от сградата и се скупчиха около малка фигура, която току-що бе излязла от едно такси.
— Това е Кейт — извика Ейбрамс. Той веднага взе телефона си и набра номера й. Очакваше да се включи гласова поща. Но тя вдигна и той я чу на фона на бурните викове на журналистите.
— Здрасти. Горе ли си?
— Да — отвърна той и изведнъж се усети, че се усмихва нелепо, просто щастлив от това, че чува гласа й. — Къде беше, по дяволите?
— Навън — каза тя неопределено. — Голяма бъркотия стана май?
— Кейт! Насам!
— Госпожице Фокс! Госпожице Фокс! Има ли някаква истина в слуховете, че…
— Май да — каза той високо, за да надвика репортерите. — Качи се в кабинета ми.
— Не. Мисля, че имам по-добра идея.
— Трябва да оправим тази каша — добави той, защото искаше да й го каже. — Знаеш ли, обичам те. Влюбен съм в теб. Оставам с теб.
— И аз те обичам. — Появи се едно моментно секване в гласа й, но почти веднага премина. — И наистина трябва да оправим тази каша. И ще я оправя тъкмо сега. Предлагам ти да си включиш телевизора.
— Кейт, качи се тук — каза той, но тя вече бе затворила.
Дейвид се обърна към останалите в изведнъж странно притихналата стая. После вдигна рамене.
— Мисля, че е по-добре да включим телевизора.
Кейт Фокс застана на тротоара пред репортерите, микрофоните и камерите. Свали бейзболната си шапка, усмихна се и разтърси косата си. Жестът й предизвика експлозия от блеснали светкавици, към нея се насочиха камери и залп от въпроси.
Тя вдигна ръка.
— Дами и господа — започна. — Ако ми позволите, бих искала да направя изявление.
— Ще подадете ли оставка?
— Напускаш ли, Кейт?
— Има ли корупция?
— През колко легла минахте по пътя си към върха?
— Всъщност това, което ще кажа, не е точно изявление — продължи тя и ги дари с още една широка усмивка. Удивителното беше, че сега, когато се канеше да направи това, изпитваше облекчение, огромно чувство на успокоение.