Емили погледна с подозрение към редичката от лосиони и пудриери пред себе си, подредени чинно в прозрачна козметична чантичка на „Сефора“.
— Пробвай. — Кейт беше непреклонна. — Нали ти харесаха онези дънки на „Ливайс“, в които те намъкнах миналата седмица? Искам да те видя как го правиш. Лесно е. Дори професорите се гримират.
— Но…
— Без „но“. Давай. Леле, ако ме видиш мен без грим — ще уплаша малките деца.
Емили се засмя.
— Да, бе. Как не. — Кейт без грим беше разкошна. Кейт с грим беше ослепителна.
— Чакам — рече приятелката й нетърпеливо.
Неуверено Емили изстиска малко от овлажняващия крем и го разнесе по лицето си; после, след като Кейт не я спря, тя направи всичко по силите си, за да се справи с останалите неща.
— Идеално. Ще ти покажа. — Кейт я хвана за раменете и я избута пред голямото огледало над мъничката им камина.
— Еха — въздъхна Емили. Лицето, което отвърна на погледа й, изглеждаше толкова различно. В училище не й позволяваха да се гримира, а през уикендите така и не се осмеляваше да го направи. Всеки опит да изглеждаш хубава се приемаше като разрешително за жестоките момичета да ти се подиграват. Но това, това беше… да му се не види, беше наистина страхотно. Все още беше Емили, но по-гладка, по-хубава, с намек за скули, а големите й очи се открояваха на лицето й и тя беше почти… как да се каже? Привлекателна. Може би. За определен тип момче. У нея се надигнаха надежда и удоволствие. Не беше трудно; Кейт й даде нещата, а тя можеше да ги използва. Като се добавеха и добре стоящите й дънки и прилепналият пуловер — тялото й се бе постегнало от разходките — е, Емили бе наясно, че не е Мерилин Монро, но пък и момчетата, които й харесваха, не бяха Кларк Гейбъл. Те носеха очила с черни рамки, бяха слаби и с дълги коси. И най-привлекателното нещо у тях беше интелигентността им. Мъжете като тях не излизаха с мажоретки. А най-хубавото беше, че и не искаха.
За своята среда Емили можеше да мине за сексбогиня. Тя се подсмихна при тази мисъл.
— Кейт, скъпа — призна тя с истинска обич. — Ти си много добра приятелка.
Кейт имаше среща с Оливър Мартин; той учеше икономика, а баща му работеше на „Уолстрийт“.
— Спомни си това — каза й Емили, отправяйки се към вратата, — когато станеш богата!
Богата.
Това беше отговорът на гатанката. Ако се съдеше по думите на Кейт. Това бе историята, която тя повери на Емили, докато учеха вкъщи, отпуснали се приятно върху белия диван с приятни червени покривки. Топлеше ги истински огън от малката им камина, а навън бяха настъпили зимните нощи, в които Ню Йорк се превръща в хладилник. Кейт не й се изповяда докрай, дори и след чаша шампанско от многобройните бутилки — подаръци от многообещаващи ухажори, които беше приютил хладилникът им. Емили не бе чувала дотогава толкова много за скръбта й от загубата на майка й, за болката от борбата й с наема, храната и билетите за автобуса, за стремежа й да се поддържа хубава и във форма с оскъдни средства. Кейт нямаше желание да се разпростира надълго и нашироко и Емили не настояваше. Боеше се да не би да загуби приятелството й, ако се опита да разбие предпазната й стена.
Но Кейт с охота й разказа за плана си в живота. Да заляга усърдно над уроците, но два пъти по-усърдно — над красотата си. Да се учи как да се държи с мъжете, които я желаеха, без да има казва „да“ или да ги превръща в свои врагове. Твърдеше, че тъкмо училището я е научило на това. Кейт Фокс не искаше врагове. Когато нещата се получаваха, беше лесно, казваше тя нехайно. Тя беше тук, нали? В Нюйоркския университет, където бе искала да бъде? Срещаше се с богати момчета? Никой от тях все още не бе напълно подходящ, все още не, но тя ставаше все по-обиграна, плащаха й разходите, беше сред хората, елита, и я забелязваха… Кейт вярваше в Пепеляшка, но въпросът беше, че никой нямаше да отиде да вземе Пепеляшка, докато чисти пепелта. Тя трябваше хубавичко да се издокара. Трябваше да отиде на бала. Тъкмо там я бе видял принцът. Кейт обясни, че залягайки над уроците в училище, си е спечелила поканата за бала.
— Но каретата на Пепеляшка всъщност е била тиква — изтъкна Емили.
— Знам. Не е ли страхотно? — попита Кейт през смях. — Разбираш ли идеята — преструвай се, докато наистина се случи.
— Но защо? — попита я един ден Емили. Кейт беше достатъчно умна, не беше суперинтелигентна, но според Емили можеше да завърши сред тримата първи по успех. Първата й специалност беше английски, втората — журналистика. Можеше да направи страхотна кариера. — Защо искаш да се омъжиш за пари? Можеш да ги изкарваш сама. Можеш да правиш каквото си поискаш.