Кейт се напрегна. Шпионите на Флор бяха навсякъде. Да, наистина беше отишла под ръка с Брадли Уинстън III — бяло богаташче от Бостън, чийто баща бе забогатял от бизнес с паркинги, обхващащ десет значителни пазара. Но Брадли беше просто синът и тя се подразни, че са я видели да излиза с него. Отдавна трябваше да е приключила с богаташките синчета и попечителските им фондове. Въпреки това партито в „Метрополитън“ я бе изкушило. Това беше един от най-престижните клубове с частни членове в града и хората там бяха дипломати и земевладелци, изпълнителни директори на банки и сенатори. Стари пари, стара власт. Брадли бе поканен на рождения ден на банкера Уилям Кабът благодарение на връзките на баща си и беше навярно най-маловажният мъж сред присъстващите.
Кейт, която беше с години по-млада от кльощавите жени, обвити в шифон и перли, бе привлякла порядъчен дял погледи на възхищение от страна на мъже, които бяха по-възрастни от баща й. На Брадли изобщо не му бе харесало удоволствието й от одобрението им, но тя не успя да се сдържи. Беше весела, наслаждаваше се на собствената си хубост като пеперуда върху топъл камък, бавно разперваща крилата си напред-назад на слънцето.
Брадли беше дотук. Кейт реши да скъса с него още същата вечер. И може би щеше да се откаже от мъжете за известно време. Трябваше да работи, да не привлича внимание. Работата й в списанието беше забавна. А и имаше нещо… как да го каже… незадоволително в живота й в момента. Беше й омръзнало да се среща със скучни средно богати хлапета, да отблъсква сексуалните им намеци, да къса с тях, когато започнат да изискват присъствието й в леглото си — преди те да имат шанса да си тръгнат първи. Почти всички мъже, с които бе излизала през последната година, можеха да се оженят за нея. Понякога и сама не се разбираше. Защо не си бе сложила главата в торбата и не бе примамила някого от тях пред олтара? Тогава щеше да постигне живота, за който винаги бе мечтала. Този, който майка й смяташе, че заслужава.
— Да, на рождения ден на един приятел на гаджето ми.
— И кой е той?
Това беше малко лично, но Кейт се предаде. Не искаше враг в лицето на шефката си.
— Не е никой важен. Всъщност и бездруго възнамерявах да скъсаме. — Ако това не бе вярно тогава, то точно сега със сигурност беше. — Мисля да си дам почивка и да спра с романтичните срещи. Искам да се концентрирам върху работата си в „Кюти“ — добави тя.
Флор я изгледа. Не изглеждаше убедена.
— Това е прекрасно. А междувременно можеш да си ми полезна. Забелязал те е Маркъс Броудър, както изглежда. Разпитвал е насам-натам за теб. Подобни неща се разчуват и обикновено стигат до мен.
Сърцето на Кейт препусна. Тя не се изложи да уточни за кой Маркъс Броудър става въпрос. В Ню Йорк можеше да има само един с това име.
Маркъс Броудър. Наближаващ петдесетте, може би беше дори на петдесет и няколко. Строен и елегантен. Известен с цветистите си любовни връзки и привлекателните си съпруги. Клюкарските рубрики го наричаха „магнатът на магнатите“. А интересите му варираха от недвижимо имущество до…
Издателска дейност. Точно така, помисли си Кейт, след като бързо си припомни най-важните факти, записани в паметта й. Корпорация „Броудър“ притежаваше малка изискана издателска къща с оскъдни, но стабилни приходи, която издаваше много Нобелови лауреати и носители на литературни награди. Той също така бе собственик на поредица от регионални вестници и няколко радиостанции из североизточните щати.
— Маркъс Броудър интересува ли се от списания? — попита Кейт. — Да не иска да купи „Кюти“?
По лицето на Флор д’Амато се изписа неохотно уважение. Хубавото хлапе бе направило връзката. Под тази руса коса имаше мозък, стига момичето да му дадеше възможност да се изяви.
— Едва ли си запозната с корпоративната структура на това списание — каза тя.
Кейт вдигна рамене.
— Че сме собственост на „Хорел Медия“? Която е подразделение на корпорация „Уърлднюз“?
Флор премигна.
— Ъ, да. — Почувства как раздразнението й се връща. Каква беше играта на Кейт Фокс? Да не би да се правеше на някаква социална пеперудка? Тя се съмняваше, че в списанието има друг журналист, който да е наясно как точно става издаването му. — Значи разбираш устройството на управленската структура? — предизвика я тя.
— Ти си главен редактор, така че отговаряш пред управителния съвет на „Хорел“. Но реално това означава пред Клодиъс Сабрини, нали? Той е изпълнителният директор. Но очевидно само на един отдел. Това също така го прави старши вицепрезидент на „Уърлднюз“. И докладва пред британеца сър Джон Хокстън. Който е дошъл в компанията от филмовата индустрия и по едно време ръководеше киностудио „Артемида“. И предполагам, че той пък докладва пред управителния съвет на глобалната фирма.