Флор беше изумена.
— Кой е председател на управителния съвет?
Кейт поклати глава.
— Не знам. Мога да проверя в Гугъл, предполагам. Очевидно Хари Бърнстайн притежава мажоритарния дял в „Уърлднюз“, така че всички отговарят пред него.
Флор имаше отчаяна нужда да попита откъде, по дяволите, Кейт знае всичко това. Защо знае всичко това. Тя беше автор на статии, работеше за жълти стотинки; цялата редакция, да му се не види — половината от социалната сцена на Ню Йорк — знаеше, че я интересува единствено да си намери богат мъж. Но само да й зададяха някой бизнес въпрос и тя изведнъж се проявяваше като справочник на „Уолстрийт Джърнъл“.
Но Флор не се бе издигнала до върховете на популярните списания с издаване на слабостите си. Нямаше да достави това удоволствие на Кейт Фокс.
— Клодиъс възнамерява да продаде „Кюти“.
— Но ние реализираме страхотни продажби — изтъкна Кейт. — Списанието е доходно.
— Но пазарът запада, скъпа. Списанията като цяло се продават все по-малко и по-малко. Младите жени вече предпочитат интернет и мобилните телефони. Книгите отчитат най-голям спад, но и всички печатни издания са в същото неприятно положение. Вестници, списания. „Дорел Медия“ искат да сменят бизнеса и да издават компютърни игри.
Кейт мълчеше.
— Все пак си права. — Флор леко се изпъна, като мярна отражението си в прозореца с гледка към Уест Енд авеню. — Наистина се продаваме добре. Не сме като другите. Знам как се водят лъскави рубрики. И знам какво отличава списанието ни — всичко е в смесицата от теми, в свежия поглед към нещата. Има инвеститори, които проявяват интерес към това.
— Като Маркъс Броудър.
— Точно като Маркъс Броудър. Харесва му идеята да притежава женско списание.
— За да има достъп до моделите? — предположи Кейт.
Флор се намръщи.
— Господин Броудър е много властен мъж, Кейт. Не бих ти препоръчала да се отнасяш към него с подобно лекомислие.
— Към него?
— Той вече беше тук, за да се види с мен. Приех съвещание с господин Сабрини и някои от директорите му. Сега господин Броудър изяви желание да се срещне с някои от най-способните в екипа ни. Мислех си, че ще можеш да го разведеш из редакцията. Да му покажеш как стоят нещата тук. Той проявява голям интерес към дейността ни, както сам ме информира. Иска да види как издаваме списанието си…
Кейт премигна.
— Аз съм само автор…
— Той поиска младши служител. И след като е питал за теб на партито…
Беше ред на Флор да вдигне рамене. Руменина пропълзя по бузите на Кейт. Шефката й я предлагаше като стръв, помисли си тя, точно като стръв. Като парченце от бонбон за очите, казано в стила на „Кюти“.
Тя спокойно отвърна на усмивката й. Нямаше намерение да възразява, да дава на Флор възможност да я уволни. Началничката й очевидно я смяташе за безполезна флиртаджийка. Това беше възможност, шанс да продаде цялото списание, да действа като корпоративен шеф.
Маркъс Броудър нямаше да разбере откъде му е дошло.
— Радвам се за теб — каза Емили, когато Кейт я заведе на вечеря вечерта. — Маркъс Броудър е голяма клечка. Само внимавай, чу ли?
— Какво искаш кажеш с това да внимавам?
— Говори се, че е пълен негодник. Абсолютно безскрупулен. Ако някой пресече пътя му, с бизнеса му е свършено, поне в Ню Йорк. А с жените е като хищник.
Кейт въздъхна.
— Все ми е тая. От него ще излезе страхотен съпруг, стига вече да не е женен.
— Едва го познаваш — възрази Емили.
— Знам, че сам се е издигнал. Не е синче с попечителски фонд. Това е достойно за възхищение. Знам, че притежава половината Ню Йорк. — Кейт замълча за момент. Клюкарските рубрики говореха за легендарните партита на Маркъс Броудър, за огромната му къща в Горен Уестсайд, частните му самолети, хеликоптерните площадки върху покривите на корпоративните му офис сгради, имението му на остров Мустик17.
Това беше всичко, за което бе мечтала. Колко жестока беше съдбата, давайки й само шанса да го впечатли в офис среда. Кейт искаше брак и цялата икономическа стабилност, която вървеше с него.