Всичко у него крещеше „пари“. И власт.
Тя се притесни и развълнува. Какво ли щеше да е да бъде съпруга на мъж като този? Обсипана с диаманти и перли от Южно море. Дрехи само висша мода. Една жена би се примирила с много негови изневери заради това, помисли си тя, след което се смъмри. Но все пак си беше така.
— Господин Броудър? — каза тя.
Очите му я огледаха от глава до пети, тъмни и преценяващи.
— Не беше трудно да се досетиш, нали? — отвърна той сухо.
Кейт се изчерви. Обикновено тя беше най-спокойната в стаята. Мъжете се потяха и разхлабваха яките си само заради това, че бяха в нейно присъствие. Не и днес обаче. За първи път тя определено не командваше парада. Маркъс я остави да свикне с резултата.
— Добро утро, сър. — Точно премерена нотка на уважение в думата „сър“. — Добре дошли в „Кюти“. Аз съм Кейт Фокс.
— Знам коя си.
— Ще ви разведа наоколо тази сутрин, ако нямате нищо против. Госпожа Д’Амато сметна, че ще искате някой от младшите служители да ви покаже редакцията. Аз съм една от журналистките, така че съм част от ежедневния екип. Ще ме последвате ли?
Броудър се ухили.
— Със сигурност. — Очите му се придвижиха бавно към задника й, стегнат в плътно прилепващата жълта рамка. Кейт се изчерви. Представи си го как я следва по стълбите с очи, фиксирани в извивките й.
Голяма работа, нямаше да е първият, помисли си тя.
Кейт го въведе в приемната зона. Не си направи труда да го запознае със секретарката Джанет. Веднага стана ясно, че Маркъс Броудър няма време, нито интерес за малките хора. Желанието му да се занимава с Кейт се ограничаваше до факта, че я смята за подходяща кандидатка за изчукване. Това й беше ясно. Работата й сега беше да му покаже нещо друго.
— Основната редакторска работа се случва на шестнайсетия етаж. — Тя натисна копчето на асансьора. Той пристигна празен и те се качиха. Когато стоманените врати се затвориха със свистене, Кейт почувства тръпка на удоволствие от оставането си насаме с мъж като този. Най-голямата риба, с която някога се бе затваряла.
— Значи си една от авторките?
— Да, сър. Пиша статии. Популярни. Ако сравним с другите журналисти в списанието, повечето от писмата на читателите се дължат на моите материали.
— И какви са по-точно твоите материали?
— Ами… — Кейт му се усмихна обезоръжаващо. — Не става въпрос за журналистика от висока класа, господин Броудър, но пиша за това, за което искат читателите. Къщи на знаменитости, сравнение на спирали, мода за по-малко пари, изнамирането преди всички останали на сладката чанта, която си е купила Бионсе. Репутацията ми зависи от умението ми винаги да съм на върха на модните тенденции. Момичетата обожават това.
Той й се усмихна цинично. Предизвикателно.
— Това продава списанията, господин Броудър — добави Кейт.
— Нима? — Вратите се отвориха. Кейт почувства погледите на колегите да прогарят гърба й. Това нямаше да подобри популярността й в редакцията, нито пък завистта на братята й по перо. Сега тя беше тук не с кого да е, а с Маркъс Броудър, за бога.
— Тук журналистите на свободна практика, които ни сътрудничат, предават материалите си. Предпочитаме да работят в сградата, за да може да се допитваме до мнението им относно снимките, придружаващи статиите им, избора на стилисти и такива неща. Не е обичайно за списанията, но в „Кюти“ идеята работи добре.
Той беше извънредно незаинтересован.
— Колко печелиш годишно?
— Моля?
— Не чу ли въпроса? — попита меко Броудър. — Колко печелиш годишно? Дай ми точна цифра, включително с бонусите и така нататък.
Кейт пламна от шията нагоре. Трябваше да му каже да върви по дяволите. Но цялата й задача беше да достави удоволствие на Маркъс Броудър. Флор щеше да отсъди после как се е справила. И което бе по-важното — и Маркъс щеше да направи същата преценка.
Тя го погледна в очите.
— Печеля четиридесет и пет хиляди. Което е отлично за пишещ журналист.
Той се изсмя.
— Четиридесет и пет хиляди долара годишно? И твърдиш, че знаеш какво е нужно, за да се продава едно списание? Защо си толкова неамбициозна?