Но тя толкова много искаше да впечатли Маркъс Броудър след всичките му саркастични подмятания относно нищожната й заплата и това колко е зле финансово. Не можа да се въздържи. Нищо де, Емили пък не беше длъжна да продава, а и какво лошо имаше някой да й предложи тлъста пачка, прецени тя.
— Става въпрос за либерални възгледи и висша мода — продължи. Или поне в случаите, когато се намесеше Кейт. — Продава се добре в своята си ниша на пазара, но Емили има нужда от по-добро разпространение. Може би ще успеете да се договорите с нея. Различно е — но пък вие притежавате местни вестници, които поглъщат голям дял от малкия пазар, така че сте свикнали.
— „Лъки“ значи?
— Как да устоите на такова име? — рече игриво.
— Имаш визитката ми — каза Маркъс Броудър. — Изпрати ми координатите й по електронната поща.
Погледът му отново обгърна Кейт, все едно можеше да я изяде на две хапки.
— Маркъс!
Флор д’Амато, оградена от асистентите си, се зададе откъм коридора. Тя се усмихна бързо на Кейт и оттегли вниманието си от нея.
— Виждам, че малката ни журналистка те е развела наоколо? Хареса ли ти как се справят по-нискостоящите ни служители?
— Да. Удивителни служители. Кейт е много добре запозната с работата си.
— Радвам се да го чуя — отбеляза любезно Флор. — Кейт, можеш вече да тръгваш. Връщай се на работа. — Тя се засмя, издавайки отвратителен звънтящ звук. — Отивай да довършиш онази статия за „достъпния лукс“. Каква е темата тази седмица, шапки?
— Палта — отговори Кейт, опитвайки се да внесе малко топлина в собствената си усмивка. Отровата на Флор сякаш се оттичаше от гърба й.
— Е, тръгвай тогава. С господин Броудър сега трябва да си поговорим за бизнес.
Кейт се подсмихна. Флор й беше толкова ясна. Както и Маркъс Броудър, но на него се възхищаваше. Той беше толкова безмилостен, толкова аморален. Просто не му пукаше. Фокусираше се върху това, което искаше, когато го поискаше.
Пари. Власт. Жени.
Нея.
Тя подаде ръката си с добре поддържан маникюр на Маркъс.
— Приятно ми беше, господин Броудър.
— Маркъс, ако обичаш — рече той. Ръкостискането им беше здраво.
— Ще се видим пак, Кейт Фокс. По-скоро, отколкото си мислиш. А междувременно смятам да се обадя на приятелката ти Емили. Тази вечер.
Този разговор се състоя преди четири месеца.
Маркъс Броудър действаше бързо. И държеше на думата си. Към края на седмицата Емили й се обади, кипяща от ентусиазъм, за да й каже, че той се е свързал с нея, посетил я е в редакцията, поискал е да предложи оферта. Както бе предположила Кейт, приятелката й още беше далеч от идеята да продава в действителност, но се вълнуваше от предложението на Маркъс. То означаваше, че „Лъки“ има стойност.
— Поласкана съм — каза простичко Емили. — И това са много пари. Благодаря за помощта, Кейт.
— Няма проблем — отговори Кейт, опитвайки се да не се чувства виновна. Нямало да навреди значи?
След няколко седмици клюкарските рубрики гръмнаха с новината за предстоящия развод на семейство Броудър. До края на пролетта и началото на лятото всичко беше свършено и приключено.
Броудър купи „Кюти“. Кейт напразно чакаше телефонът й да звънне или секретарката да й предаде съобщение. Нещо, каквото и да е. Като например повикване в разкошния кабинет на новия изпълнителен директор в другия край на града.
Телефонът й остана непоколебимо безмълвен. Електронната й поща беше празна. Тя се принуди да се заеме усилено с работа — да пише статии и да прави репортажи. Раздразнена, потъна в задълженията си. Пишеше повече материали, оформяше повече снимки, издаде някои нови тенденции на страниците на „Кюти“. А когато излизаше, го правеше с Емили. Никакви мъже. Никакви богаташки синчета, нито банкови инвеститори. Мълчанието на Маркъс Броудър я дразнеше. Никой досега не бе пренебрегвал Кейт Фокс.
И тогава, най-накрая, след развода и поглъщането, след като компанията на Маркъс приключи преговорите си с „Лъки“, точно когато животът й бе започнал да уляга…
В пощенската й кутия пристигна поканата за партито.
Шеста глава
Кейт безстрашно си проби път през тълпата от жени, които се бутаха да заемат по-близка позиция до Маркъс Броудър. Те всички отпиваха от шампанското си „Пол Роже“ и го гледаха пламенно над ръбовете на чашите си, преструвайки се, че си говорят една с друга, изпращайки димни сигнали. Никоя не искаше да бие на очи прекалено; само някои леко подпийнали, вече омъжени представителки на хайлайфа, в действителност разговаряха с домакина.