С изключение може би на Емили, помисли си Кейт с усмивка.
Но той бе избрал Кейт. Тя отново го загледа в гръб, тесните рамене, обвити в тъмния плат на ушития по поръчка костюм. Той се ръкуваше, разговаряше. Вече бе оттеглил вниманието си от нея. Тя трябваше да си върви.
Върна се през навалицата при Емили и я целуна весело по бузата.
— Ще се свържеш с издателската тълпа, нали?
— Тук са някои от най-големите разпространители в града. — Емили кимна към една костюмирана група, застанала в един ъгъл. — Мислех да ида да разговарям с тях, ако не възразяваш.
— Няма проблем. Всъщност смятам да си ходя.
— Тръгваш си? — Емили примигна. — Но партито едва сега започва. Защо?
— Маркъс Броудър ме покани да излезем утре вечер — вдигна рамене Кейт.
— И какво? Вече мисията ти е изпълнена?
Емили се шегуваше, но не и Кейт.
— Поне за тази вечер, да, изпълнена е — отвърна тя. — Ще се видим утре, става ли?
Емили поклати глава, но Кейт не отстъпи.
— Добре.
Кейт стисна рамото на приятелката си и си тръгна, обвита в коприна. Когато след няколко минути се огледаше за нея, Броудър щеше да забележи, че си е тръгнала. Както забелязваше всичко, свързано с нея. Кейт Фокс не висеше наоколо като излишен лимон. Той я бе поканил да излязат, така че вече нямаше смисъл да остава и да влиза в разговори с кльощавите представителки на социалния елит или с по-малко богати мъже.
В таксито на връщане към дома си Кейт се облегна на разкъсаната черна кожена седалка и се усмихна. Скоро този начин на придвижване щеше да стане рядкост в живота й. Тя беше момиче, което щеше да се вози в лимузина постоянно.
Беше сигурна, че Маркъс Броудър ще се погрижи за това.
Той не си падаше по деликатностите. Това забеляза тя на първата им среща. Колата дойде да я вземе навреме в комплект с униформен шофьор и изстудена бутилка първокласно шампанско „Круг“ върху лед на задната седалка. Кейт не го докосна. Кой знае какво щеше да си помисли той за жени, които пият?
Също така тя не зададе никакви въпроси, когато лимузината излезе от Манхатън и се насочи извън града, а по-скоро се зае с имейлите на телефона си. Когато Броудър поискаше доклад от шофьора си, човекът щеше да каже, че се е държала хладнокръвно. И без това след петнайсет минути разбра къде отиват.
Пътуваха към „Титърбъро“ — малкото летище за частни самолети.
По гърба й премина тръпка на удоволствие.
Тя изглеждаше страхотно. Беше се погрижила за това. Сребриста рокля на „Бърбъри Прорсъм“, която се завързваше отпред, с квадратно деколте и малки ръкави на раменете. Дрехата се спускаше скромно малко над коляното, но се впиваше във всяка извивка от разкошното й тяло.
Дългата й руса коса беше измита и фризирана. Гримът й беше гладък — днес бе използвала основа на „Лаура Мерене“, фон дьо тен на „Боби Браун“, бронзираща пудра „YSL“ на бузите, контрастираща на металически розовите сенки и розовото сребристо червило на „Шанел“. Чантата й беше „Кейт Спейд“, обсипана с мънички седефени мъниста, а чорапите й „Уолфорд“ се стесняваха надолу към обувки с висок ток на „Маноло“. На раменете си бе наметнала мек сив шал от чиста вълна и не носеше никакъв парфюм, ако се изключеше розовата вода, с която се бе напръскала.
Видът й беше трепач. Очите на шофьора едва не изскочиха от орбитите си, докато тя се вмъкваше грациозно на задната седалка на колата. Обличането на тази рокля се равняваше на слагането на военна броня. Срещата беше важна и Кейт Фокс отиваше на битка.
Маркъс Броудър я чакаше на пистата до един блестящ бизнес самолет „Гълфстрийм IV“. Тя тръгна към него със самоуверена усмивка, а чантичката й се полюшваше в ръката й. Той вдигна леко ръцете си, все едно се предава.
— Изглеждаш очарователно — рече оценяващо. — Роклята си я бива.
— И срещата си я бива. — Кейт не направи никакъв опит да скрие колко е впечатлена. Броудър не обичаше игрички, вече й го бе казал. — Харесва ми превозното средство.
Той се засмя, но му беше приятно.
— Това е самолетът на компанията.
— Това бизнес среща ли е? — пошегува се тя.
— Аз съм изпълнителният директор. Правя каквото ми харесва. Полетът е кратък; отиваме в къщата ми в Нантъкет20.
— Звучи супер — отбеляза Кейт. — Нямаше нужда да се изхвърляш заради мен, Маркъс.
20
Остров, разположен на 48 км южно от полуостров Кейп Код в щата Масачузетс, САЩ. — Б.пр.