— Тя не е съвсем с всичкия си — обясни Маркъс. Беше нервен, сякаш нямаше търпение да си тръгнат. — Умът й блуждае. Няма да разбере коя си. И мен не разпознава през половината от времето.
— Често ли я посещаваш? — попита плахо Кейт.
— Идвам всеки сезон. — Лицето му показваше, че тази задача не му е много по сърце. — Истината е, че тук е щастлива. Плащам за денонощни грижи, тя има приятели. Има лекари, които я посещават, проверяват обслужващия персонал. Поначало никога не сме били близки.
— Трудно детство ли си имал?
— Баща ми беше счетоводител. Мама се занимаваше повече с него, отколкото с мен. — Той вдигна рамене. — Всичко беше нормално, предполагам. Но никога не сме били кой знае колко сплотено семейство, нали разбираш?
— Можем да идваме по-често. Мога да летя дотук…
— За нея е изморително. Изтощително. — Кейт погледна възрастната жена, която вече говореше на една от сестрите. — Истината е, че не обичам да я виждам такава. За мен е болезнено. Не знам дали има полза за някого от тази работа.
— Разбирам — кимна Кейт.
Маркъс за първи път й говореше толкова емоционално и тя не бе съвсем сигурна как да реагира.
— Е, поне на теб никога няма да ти се наложи да се запознаеш с нашите — пошегува се тя, когато шофьорът потегли по алеята между перфектно обработените ливади от двете страни. Връщаха се на летището след само една нощ в Ел Ей.
— Точно така. Ти си сираче. — Маркъс повдигна чашата си с вода „Евиан“ към нея. — Това е плюс.
Тя знаеше, че ще й предложи. Още преди дори да се е случило. Той бе организирал да заминат заедно на почивка за цяла седмица в луксозен курорт в Коста Рика. Беше резервирал най-скъпия хотелски апартамент и нае корпоративния самолет да ги закара дотам. Радарът на Кейт беше нащрек. Тя си взе най-хубавите рокли — дълги, прилепнали, копринени, впити, с марка „Гучи“ или „Азедин Алая“, микроскопични плажни рокли от „Гап“. И бански… цели, с подплънки, за разходки по плажа, миниатюрни прашки „Мисони“ за собствения им частен басейн. Понеже не бе сигурна къде точно ще й предложи, всеки тоалет трябваше да е перфектен. Тя запланува външния си вид до най-малката подробност. На границата на приличието, ако беше само с него в стаята, или секси, но недостижима, ако бяха на публично място.
— Той ще го направи — заяви тя на Емили по телефона.
— Не е сигурно — каза Емили. — Не възлагай прекалено големи надежди…
— Сигурно е — прекъсна я Кейт. — Никога не сме заминавали надалеч за повече от един уикенд. Пресата не е тук, не може да ни се пречка. Непрекъснато ми хвърля странни погледи. Преди две седмици ме попита какво мисля за предбрачните договори и аз отвърнах, че според мен всяка модерна двойка трябва да има такъв.
— Романтично — отбеляза сухо Емили.
— О, стига. Той струва стотици милиони и се е развеждал три пъти. Няма начин да се ожени без предбрачен договор, така че това е най-важният въпрос, нали?
— Сигурно.
— Да ме пита за това, е все едно да ми казва, че ще ми предложи. Аз се засмях и казах, че никоя жена не бива да възразява срещу такъв договор, освен ако не е златотърсачка. Той се усмихна. Мисля, че преминах теста. И след една седмица той резервира тази ваканция. — Кейт взе телефона в ръка и се приближи до огромните еркерни прозорци на оборудвания им с климатик апартамент. Някъде долу Маркъс имаше частен урок по тенис с бивш двукратен шампион от „Уимбълдън“. — Той пръсна луди пари по тази почивка, Ем.
— Това едва ли е толкова необичайно.
— Да, но този път направо се е побъркал. Дойдохме с корпоративния самолет. И всичко е за сметка на корпорация „Броудър“. — Кейт поклати глава. — Видях го как размята наляво-надясно черната фирмена кредитна карта „Американ Експрес“. Направо я прави луда.
— Сигурна съм, че финансовият му директор ще е във възторг.
Кейт се изкикоти.
— Не ставай критична, Ем. Компанията си е негова.
— Но има и акционери — отбеляза меко Емили.
— Е, Маркъс прави каквото си иска. Третира този самолет като лична лимузина. Гледам го как пише корпоративните чекове. Хей, всички го обичат, нали?
— Със сигурност така изглежда.
Кейт насочи поглед надолу към гледката пред себе си. Беше запленена от начина, по който Маркъс разполагаше с парите на компанията, сякаш бяха негови; отнасяше се с целия свят, сякаш беше негова собственост, сякаш всичко му принадлежеше. Дори понякога реалните приходи на корпорация „Броудър“ да изглеждаха доста тънки — за което съдеше от вестниците, които Маркъс разхвърляше из стаята, и от имейлите, които изпращаше от леглото им, докато лежеше до нея нощем, след като бе свършил да я чука. Все едно нищо нямаше значение. Тя отбелязваше фактите наум; животът беше като едно гигантско прасе-касичка за този тип и в края на краищата той я канеше да сподели част от плячката.