— И си успяла.
Алекс не си направи труда да го отрече.
— Нямаше причина да променя нещата, след като той умря. Остави ми всичките си пари, между другото. На другите си роднини даде съвсем малка част. Той бе благодарен, че съм била толкова добър лейтенант. — Тя повдигна към устните си чашата си с газирана вода. — Това е нещо, над което да се замислиш, скъпа. Да си го кажем направо. Още си съвсем в началото на пътя си. А Маркъс разполага със сериозно досие. За да разчупиш калъпа, ще трябва да се справиш много по-добре от последните няколко жени преди теб.
— Признателна съм за намесата — успя да каже Кейт. Боже, това бе унизително. Но госпожа Тимпсън не си поплюваше. Изложи ясно становището си. На Кейт щеше да й се наложи да прави нещата по начина на Маркъс.
— Получаването на пръстена е едно нещо, скъпа — рече Алекс. — Но съвсем друго е да го задържиш.
— Разбирам. Благодаря, Алекс. — Кейт се замисли с трепет за Емили и за дните, когато се разкарваше по дънки. Но нямаше да се откаже от това. Можеха да я заплашват, колкото си искат.
И все пак предположи, че може би трябваше да се яви на тази среща с личната си консултантка по пазаруване.
Следващите месеци минаха шеметно. Кейт почти нямаше свободна минута. Трябваше да се вършат толкова много неща. Пазаруване на дрехи висша мода, работа с личен треньор, ходене на фризьор всеки ден. Маникюр и педикюр — всичко отнемаше време. Ходеше на обяд и на кафе с всичките си колеги, а момичетата от списанието си примираха от завист. Емили беше специален случай, разбира се. Кейт имаше много така наречени „приятелки“ — момичета от офиса, с които й харесваше да излиза, две нейни познати от преди, с които от време на време пиеше кафе, дами от благотворителните организации, в които участваше Маркъс. Но Емили остана единствената й истинска приятелка. Кейт имаше сто познати и само един човек, който наистина беше от значение за нея.
Но и Емили нямаше много време на разположение. Тя бе затрупана с работа в „Лъки“ и едва смогваше да се измъкне от редакцията. Кейт обичаше да ходи там. Беше странно: въпреки всички тези пари, всички партита, всичко, което й носеше положението й на госпожа Броудър, тя най-много се забавляваше, когато навлечеше дънките, маратонките и една тениска — дори напоследък всичките й тениски да бяха „Армани“ — и се метнеше на някое такси до Вилидж, за да се отправи към тясната редакция на Емили. Там не се отдаваха почести. Емили и шепата й служители — графичният дизайнер Джейк, шейсетгодишен брадат гениален хипар, и Люси и Кийт, които пишеха повечето от материалите, и понякога Франческа и Диди, двете фотографки — всички те пребиваваха в офиса, разменяха идеите си, измисляха планове и се псуваха един друг. Кейт се включваше с ентусиазъм. Беше добра в тази работа и я обичаше. А дори не беше точно работа; не й плащаха. Просто помагаше на приятелка. Той не можеше да я вини, нали?
Тя излизаше с Емили, която й предлагаше същото саркастично и добродушно приятелство, както винаги досега. Нямаше критики и почести и „госпожо“ или „госпожо Броудър“. Един от върховните моменти за Кейт беше сватбата на Емили и Пол, когато Емили й се обади в последната минута и я хвърли в шок.
— Заета ли си сега?
Кейт погледна към часовника си „Картие“.
— За съжаление, да. След двайсет минути трябва да бъда на благотворителен концерт с Маркъс.
Емили въздъхна.
— Жалко, защото ми трябваш в кметството.
— В кметството? — Кейт повдигна вежди. — Да не си направила пътно нарушение или нещо такова?
— Не. — Пауза. — С Пол ще се женим и ни трябват двама свидетели. Мислех си…
— Чакай малко. — Сърцето на Кейт се разтуптя по-силно. — Идвам веднага. Дай ми десет минути.
За нея беше истинска радост да види събитието: Емили — в ушита по поръчка бяла рокля, Пол — изглеждащ леко притеснен в костюма си; единият свидетел беше Том, приятелят на Пол, а тя беше другият. Те чакаха в едно служебно помещение с няколко други двойки, някои от които бяха по дънки и тениски, а други носеха официални рокли и костюми, и вратите постоянно се отваряха и затваряха. Те си пробиха път през тях, все едно се намираха на пиаца за таксита, и когато Кейт последва Емили в приличащата на цех стая с флуоресцентни лампи и застанала зад един подиум служителка с отегчена физиономия, тя беше завладяна от вълнение. Това беше най-романтичното нещо, което някога бе виждала. На Емили и Пол не им правеше впечатление нито яркото осветление, нито монотонният глас на чиновничката и стандартната й инструкция към младоженеца да целуне булката. Двамата казаха своето „да“, размениха пръстените си и когато Пол обхвана главата на Емили с ръце и я целуна, светът около тях сякаш се бе размил и се бе разтворил в нищото. Очите на Кейт се насълзиха, когато служителката подаде на сияещата Емили брачното й свидетелство.