— Аз съм глупачка — заяви тя на Емили една сутрин.
Беше в края на ноември в Манхатън. Последният утешителен блясък на есента вече наистина бе изчезнал и градът се настройваше за зимата, за суровата, мразовита нюйоркска зима. Никъде нямаше такъв студ и дъжд като тукашните.
Кейт притежаваше кожено палто и дълги до бедрата кожени ботуши, но беше облечена с дънки и обикновено яке на „Норт Фейс“. Носеше и една черна вълнена шапка, нахлупена над ушите. Не беше най-бляскавият тоалет на света, но тя не искаше да я разпознаят. Папараците й бяха забавни през първите три месеца. След това й дойде до гуша от тях.
— Не съм съгласна. — Емили потрепери в собственото си вълнено палто от „Гап“. През последната година беше отслабнала и изглеждаше по-хубава. Любовта й подхождаше. Кейт много се радваше за нея. Най-добрата й приятелка цъфтеше, беше заета, хранеше се здравословно. Списанието все още беше независимо и тиражът му се покачваше по малко с всеки брой. По-хубавото беше, че получаваха одобрение от критиката. И то много. Вестниците пишеха за тях, блогърите ги цитираха. Емили беше предводителка на новата контракултура. И тя обожаваше всеки миг от работата си. И печалбите бяха добри. Не бяха чак главозамайващи — тя настояваше да влага всички приходи обратно в списанието, — но достатъчно, за да си купят апартамент с Пол, прилично място с две спални в Мъри Хил, което даже разполагаше със собствена малка градина. Те бяха скромно успешни и много доволни.
Докато Кейт беше като проклетия цар Мидас. Каквото докоснеше, то се превръщаше в злато, но също както и в историята, това не беше толкова хубаво, колкото изглеждаше, че е.
Двете вървяха по Дванадесета улица към един френски ресторант. Емили се кълнеше, че там предлагат най-хубавото кафе в града. Арктическият вятър фучеше по Шесто авеню и нищо нямаше да помогне на редакцията на „Лъки“ освен малко кафе с канела. Кейт предпочиташе френско с ванилия. Ароматът му беше мек и успокояващ и най-вече беше без калории. Тя се наслади на атмосферата, докато стоеше тук с най-добрата си приятелка и държеше кафето си в картонена чаша. Нямаше костен порцелан и сервитьори. Поне това беше нещо, което я правеше щастлива.
— Заповядайте, момичета — каза барманът и им подаде две от ценните картонени чаши. Кейт вдиша дълбоко, поемайки наситения аромат, изпитвайки удоволствие от това, че я бяха нарекли момиче. Ароматът на ванилия и кафе я блъсна мощно в ноздрите. Боже, толкова простичко нещо… а защо бе залята от такава вълна на удоволствие?
— Благодаря. — Емили му даде десетачка и зачака рестото си. — Виж, Кейт, ти си отегчена. Твърде умна си, за да седиш и по цял ден да си правиш масажи или да избираш какви свежи цветя да ти доставят. Ако Маркъс те обича, ще разбере това.
— Каза ми, че не иска да се преуморявам — поясни Кейт колебливо. Те взеха кафетата си и се запътиха към вратата. Извън топлината на заведението мразовитият въздух ги халоса в лицето. Кейт отпи от напитката си; тя беше гореща и успокояваща. — И има логика. Искам да кажа, човекът просто има толкова много пари. Какъв ще е смисълът от моята заплата? Тя би била смешна на фона на състоянието му.
— А той иска ли да си отегчена и нервна? Може би имаш нужда от работа заради самата работа, а не заради заплатата. Божичко, аз обичам „Лъки“. Бих работила там за без пари.
— Ти работиш, за да се издигнеш в живота. А аз вече съм на върха на дървото. Маркъс беше бързият асансьор, който пропусна всички останали етажи.
— Грешиш — каза равно Емили. — Помисли си. Бил Гейтс. Опра Уинфри. Стивън Спилбърг. Марк Зукърбърг…
— Кой е този?
— Основателят на Фейсбук.
— А, ясно.
— Всички те си приличат по едно нещо. Може би по повече от едно. Всички те са богати, но всички все още работят. Имат повече пари, отколкото могат да похарчат, но са в офиса. Хей, знаеш ли кой още го прави?
Кейт вдигна рамене. Кафето беше толкова хубаво. Тя вдиша аромата на канела, който идваше от чашата на Емили.
— Маркъс Броудър — заяви триумфално приятелката й.
— Той защо не си стои вкъщи? Може да живее само от лихвата на инвестициите си, без въобще да му се налага да работи. Но както виждаш, не се спира. Виж, може да се включиш в някаква благотворителна дейност или нещо такова.