Кейт потрепери.
— Да ръководя някой от онези благотворителни балове? Не ми харесват онези хора. Нито вечерите, на които порцията струва пет хиляди долара. Ходя на достатъчно такива, Ем. Те са само извинение да си носиш бляскавите бижута. Социална проказа!
Приятелката й намали ход малко и изгледа проницателно Кейт.
— Какво му е лошото? Нали за това се бореше? Лъскавите бижута и дизайнерските чанти? Не ми казвай, че сега съжаляваш.
— Няма нищо нередно в имането на пари. — Кейт объркано прокара ръка по вълнената си шапка. — Не знам какво ми става, по дяволите. Само дето съм отегчена и определено не искам да бъда някаква благотворителна покровителка.
— Тогава направи компромис. Ела да работиш в „Лъки“ — никой не може да сглобява фото истории като теб. Всъщност, откакто спря да ни помагаш, тиражът ни малко спадна. Ти внасяше популистката нотка, докато аз съм твърде академична, нали разбираш? И ще даряваме цялата ти заплата за спасението на китовете или нещо такова. Това е благотворителност, без да се занимаваш с някакви глупави вечери. Как мислиш?
Кейт се ухили.
— Ще кажа да, моля.
— Ако искаш да го правиш както трябва, а не просто да се отбиваш в редакцията по обед, трябва да говориш с Маркъс.
Кейт кимна.
— Да. Ясно. — Тя си пое дълбоко въздух. — Сигурна съм, че той ще прояви разбиране.
Маркъс не прояви разбиране. Прояви единствено гнева си. Това беше първата им кавга.
— Жена ми не работи — заяви той равно.
— Това няма да е работа като да си изкарвам прехраната. Ще бъде благотворителност. Хайде де, скъпи — примоли се Кейт.
— Ще ходиш в офис. Ще работиш. Искаш да правиш дарения? Напиши чек.
Очите на Кейт се насълзиха. Боже, как й беше омръзнало постоянно да му се моли.
— Но, Маркъс, моля те. Емили ми е приятелка. Просто ще правя нещо, докато те чакам да се прибереш вкъщи.
— Да правиш? — Той присви очи. — Последния път, когато проверих, имаше много неща за правене в този град. Музеи. Галерии. Магазини. Салони за красота. Отиди на бейзболен мач или в проклетия зоопарк в Бронкс. Вземи и приятелката си, аз ще се изръся за билетите.
— Но тя работи. А аз съм отегчена — замоли се Кейт. — Не мога по цял ден да пазарувам.
— Никоя от предишните ми жени не е имала проблем с пазаруването — тросна се Маркъс. — И по тази причина не искам да се занимаваш с това. Хората ще кажат, че бракът ти с мен те отегчава.
— Добре. — Кейт преглътна буцата в гърлото си. — Аз… предполагам, че си прав, скъпи. Обичам те. — Тя искаше да си повярва. — Забрави за това.
Той веднага омекна.
— Оценявам, че разбираш. Виж, Кейт, ти си красива жена. Приятелката ти Емили… — Презрението бе изписано по цялото му лице. — Тя работи, налага й се. На теб не ти се налага. Тук си имаме всичко. Ти това искаше. Опитай се да му се радваш.
И тя се опитваше. През повечето време. Тренираше като луда. Измисляше модели на собствени рокли и ги даваше на манхатънските шивачки да й ги ушиват. Веднъж седмично работеше като доброволка в един център по грамотност за възрастни, като се стараеше да си е вкъщи, когато Маркъс се прибере от работа. И действително се отдаде на театрални представления, филми и изложби. Маркъс беше прав — човек наистина можеше да е много зает с правене на нищо, ако си го поставеше за цел.
Проблемът беше, че ненавиждаше това. И ненавиждаше Маркъс. Тя започна все повече да не понася присъствието му в леглото си. Въпреки че никога не му отказваше, Кейт не можеше да събере никакъв ентусиазъм за секс. И Маркъс забеляза. Студенината му нарасна. Кейт се виждаше с Емили тайно, без да казва на съпруга си. И след девет месеца Емили започна да й намеква, че трябва да поиска развод.
— Не си щастлива — вдигна рамене най-добрата й приятелка. — Кейт, ти опита. Очевидно не обичаш мъжа си. И дори не обичаш живота си. Виж, какво му е лошото да признаеш пред себе си, че си направила грешка? Може би има причина, задето позицията на госпожа Броудър се освобождава през две години.
— Не разбираш. — Кейт зачупи пръстите си с перфектно поддържани нокти. — Не знаеш какво беше, докато растях.
Емили я изгледа.
— Разбира се, че знам. Нали бях там.
— Не. — Вечно кипящата й от жизненост приятелка застана неподвижно като остаряла чаша шампанско. — Никога не си идвала с мен вкъщи, никога не си виждала наистина какво е.