Кейт бързо се облече. Миналата вечер бе имала благоразумието да грабне чифт бельо от скрина си, чиста тениска и едни дънки. Гола се чувстваше уязвима. Ами ако той прекосеше улицата, дойдеше при нея и я нападнеше? Може би това беше див страх, глупаво преувеличен. Но тя потръпна при мисълта. Кой щеше да арестува Маркъс Броудър? Щеше да се намери някакво оправдание и да го изкарат нещастен случай. Може би щеше да бъде представено, сякаш тя е излязла от контрол и го е нападнала. Просто не се чувстваше в безопасност толкова близо до него…
Стига, Кейт. Съвземи се. Тя взе чантата си и излезе от сградата. Собственият й дом — все още беше неин дом юридически поне още за известно време; трябваше да се върне там, да опакова един куфар. Да вземе някои основни неща, а после бог знае какво щеше да прави. Може би щеше да отиде в жилището на Емили и Пол. Но имаше нужда от дрехите си, вероятно и от бижутата си. От малко пари, за бога. Най-вероятно той бе блокирал общата им сметка още снощи.
Тя погледна часовника си „Картие“. Беше девет без петнайсет; Маркъс вероятно вече бе напуснал сградата и бе отишъл на работа. Или при бракоразводния си адвокат. Не е като да не се срещаше често с него, помисли си тя с черен хумор.
Портиерът кимна за добро утро, но не я погледна. Кейт леко се изчерви. Явно мълвата се бе разпространила. Всички от персонала я изгледаха като осъдена на смърт. Кейт не го взе присърце. Те знаеха от кого зависи благосъстоянието им — във всеки случай не и от краткотрайната съпруга.
Тя взе асансьора до тяхната — неговата — спалня.
— Маркъс? — извика.
Нямаше следа от него. Слава богу. Кейт грабна един голям куфар „Луи Вюитон“ от дрешника, където го държаха за пътувания, решени в последната минута, и отвори чекмеджетата на скрина си, като грабеше дрехите с шепи. Ако успееше да събере багажа си за двайсет минути, можеше да й се размине, да се измъкне чисто, докато прояснеше главата си…
— Ммм.
Кейт изпищя, направо си изкара ангелите. Той стоеше там — напълно облечен, облегнат на вратата, гледаше я. Тя представляваше добра гледка — наведена над куфара си, с памучна тениска, която очертаваше гърдите й.
Маркъс облиза устни.
— Наистина имаш невероятно тяло. И знаеш как да го използваш. Не искаш ли да ме помолиш за още един шанс?
Тя извърна решително глава.
— Не. — Никога в живота си не бе толкова уверена, както сега. Щеше да й липсва този свят, да й липсват парите, луксът. Но той нямаше да й липсва. Погледна към съпруга си и почувства вълна на срам заради себе си, заради него, заради цялата тази мръсотия. — Бракът ми с теб беше грешка, Маркъс. Съжалявам.
Той не се трогна.
— Със сигурност ще съжаляваш.
— Днес ще подам молба за развод.
Той поклати глава.
— Жените не ме изоставят. Ще го направим, както аз кажа. Аз ще подам молба по взаимно съгласие — според предбрачния договор. Няма да оспорваш. Ще подпишеш документа, който ти изпратят адвокатите ми, с твърдението, че имаме крайно споразумение.
Кейт отвори уста да възрази, но той не й позволи.
— Не ти дължа абсолютно нищо, но искам да се разведем. Ще подпишеш също така договор за конфиденциалност. Никакви изявления пред пресата. В замяна ще получиш един милион долара. Което е с един милион повече от това, което заслужаваш.
Кейт преглътна.
— Маркъс, аз…
— Ще ги вземеш. — Той сви рамене. — С какво друго ще живееш? Никой няма да те вземе на работа, а на брачния пазар си стока втора ръка, скъпа. Никой друг богаташ няма да иска онова, което съм изхвърлил. Мисля, че веднъж вече ти самата ми го каза. Така че — един милион долара. — Той се ухили. — И двамата знаем, че те няма да те пратят на първа база в Ню Йорк, не и без други приходи. Но това са много пари, ако отидеш в На-майната-си, Алабама, и тъкмо там ти препоръчвам да завлечеш красивата си опашка. — Той посочи към куфара. — Побързай и събирай багажа. Можеш да вземеш само един куфар. Само дрехи, без бижута. Шофьорът ми ще чака долу след двайсет минути. Имаме ли сделка?