Гърлото й беше пресъхнало. Той беше прав, разбира се. Тя абсолютно се нуждаеше от парите и един милион долара щяха да омекотят удара от падането й. Искаше да му каже да върви по дяволите. Но нямаше работа, беше бивша госпожа Броудър и нямаше на какво да се облегне.
— Да. — Гласът й бе прегракнал от усилието да преглътне сълзите си на гняв и срам. — Имаме сделка, Маркъс. Ще си тръгна след двайсет минути.
— Къде да изпратя документите? На хотел ли отиваш?
— В апартамента на Емили — отвърна Кейт и с удоволствие забеляза проблесналата в очите му ярост.
Следващите няколко дни преминаха главоломно. Емили я прие с отворени обятия и Кейт се укри като затворник в жилището на приятелката си, докато папараците се тълпяха на улицата отвън. Когато стана ясно, че няма да си получат интервютата, те станаха гадни. Клюкарските рубрики, които доскоро ласкаеха стила и елегантността на Кейт, сега открито я нарекоха златотърсачка. Анонимни статии из вестниците я клеймяха като уличница. Жените от нюйоркското висше общество, които й бяха звънели почти денонощно и я бяха молили за услуги, сега бяха изключили телефоните си. Дизайнерите започнаха да й звънят и да искат да им се плати. Кейт отмени всичките си скъпи поръчки, след което звънна на секретарката на Маркъс.
— Обаждат ми се да плащам сметки.
Жената отсреща беше леденостудена. Преди две седмици тя се кикотеше и се шегуваше с Кейт, борейки се отчаяно за най-малкия знак на одобрение.
— Това не е наш проблем, госпожице Фокс.
— Мисля, че е точно обратното. — Кейт се изненада от куража си. — Всички поръчки са свързани с брака ми и с имиджа, който Маркъс искаше да поддържам. Моля те, информирай го, че ако не ми уреди сметките, ще открие истории в пресата за това как госпожа Маркъс Броудър е преследвана за пари. Защото аз все още съм госпожа Броудър, докато не приключи разводът. А не „госпожица Фокс“. Колкото и да е неудобно това за офиса ви.
Момичето преглътна.
— Ще му предам съобщението.
— Сигурна съм. И предай още едно, след като си почнала. Искам от него да спре писанията за мен по вестниците.
— Моля?
Кейт въздъхна.
— Виж, просто ме свържи с Маркъс.
— Не е възможно. На съвещание е.
— Веднага, Изабел. Или още този миг се обаждам на „Ню Йорк Поуст“ и им давам дълго и задълбочено интервю.
— Моля, изчакайте, госпожо Броудър — отвърна Изабел с паника в гласа.
Маркъс беше на телефона след десет секунди.
— Кейт, не ми харесват тези глупави игрички.
— Нито пък на мен, Маркъс. Искам да накараш пресата да спре с помията срещу мен. И двамата знаем, че можеш да го направиш. Обади се на приятелите си, които притежават вестниците, обади се на кмета, обади се на контактите си в полицията. Искам тази история да потъне в земята. Изпрати ми милиона, плати всичките ми скъпи сметки, подай молба за незабавен развод и кажи на пресата да забрави за мен. Искам да си намеря жилище, да започна да си търся работа. Не мога да го направя, докато папараците ми висят на главата, разбрахме ли се?
Той замълча за момент.
— Аз какво ще спечеля от това?
— Имидж. Ще получиш достоен развод, аз си тръгвам, вестниците спират да обсъждат въпроса, можеш да започнеш прослушване за следващата госпожа Броудър. Аз продължавам живота си, а ти — своя. Митът Маркъс Броудър остава непокътнат.
Той се засмя неприятно.
— Няма да има повече госпожи Броудър. Докато някоя от вас не ми докаже, че не всички сте алчни курви.
Кейт примигна.
— Казах, че съжалявам, задето се омъжих за теб, Маркъс. Всички правим грешки.
— Момичетата като теб като че ли винаги правят една и съща. И все пак си права. Ти ми омръзна. Не искам да чета за теб. Така че ще разкарам пресата. Всички сметки насочи към офиса ми. Този следобед ще ти преведа един милион долара. И вече подадох молбата.
— Благодаря. Няма да оспорвам.
— Разбира се, че няма. Нещата си вървят с цената. А всички знаем какво мисли малката Кейт Фокс за това.
— Да го духаш. — Не й трябваше да поема повече от това.
Пореден смях.
— Можеш да ми духаш по всяко време. Поне в това талантът ти е неоспорим…