Кейт тръшна телефона, разтреперана от гняв. Към него, към себе си. Никога преди не се бе чувствала по-евтина.
— Какво ще правиш? Ще напуснеш града?
Емили и Пол стояха край кухненската маса с Кейт. Тя седеше с измъчена физиономия и зачервени очи. Бяха отворили бутилка евтино италианско вино и Пол бе направил спагети с бекон и шепа прясно откъснати листа босилек.
— От месеци не съм яла нещо по-вкусно — призна Кейт.
— Какво? При всички тези суперелитни готвачи край теб? — попита Емили.
— Това е по-вкусно. — Кейт ядеше, но бавно. Отпи малко от чашата си с вино. Сякаш апетитът й се бе изпарил, макар храната да й харесваше. Емили се тревожеше за нея. Приятелката й — волната като пеперуда, сияйната, смееща се Кейт Фокс, очевидно бе изчезнала. И най-скъпата прическа в света, най-добрият маникюр, лъскавите наситено златни кичури… нищо не можеше да помогне.
Маркъс Броудър бе изсмукал живеца от нея. Емили го мразеше.
— Можеш да се научиш да го приготвяш. Ще ти покажа — предложи Пол. — Трябват ти само свежи съставки. А хубавата храна е евтина.
— Готвенето не е за мен — отвърна Кейт с проблясък от стария си дух.
Боже, помисли си Емили. Дано да не е по моя вина. Аз поисках помощ за „Лъки“. И тя се разведе с него заради мен. Всички тези пари, цялото това състояние.
— И не — продължи Кейт, — няма да напусна Ню Йорк. Маркъс смята, че трябва, че ме е оставил да умра от глад. Предпочитам да мина на по-малък размер дрехи, отколкото да избягам. Този град е единственото място, където някога съм била щастлива. — Тя беше непреклонна и това си пролича. — Ще си намеря нещо в центъра. С краткосрочен наем. Нещо много евтино. Студио. Обзаведено.
— Но ти си свикнала…
— Няма значение на какво съм свикнала. Израснах в Бронкс, Ем. Обичам Манхатън, но разполагам само с един милион долара и ми е нужен всеки цент от тях.
Пол кимна. Беше вярно. Да притежаваш апартамент в Манхатън, не беше евтино. Дори едностайният щеше да струва на Кейт поне шестстотин хиляди, а като се вземеха предвид и данъците, и поддръжката… Може би щеше да изкара една година така без работа, може би две. След това времето й щеше да свърши.
На Кейт Фокс щеше да й се наложи да работи. Като останалите.
— Мисля, че си права. — Емили отпи голяма глътка от виното си и се усмихна окуражително на Кейт. — Няма смисъл да се връщаш към стария си живот. Вече не можеш да си го позволиш. По-добре да се приспособиш, колкото се може по-бързо.
— Ще си намеря студио. Легло, баня и всичко за дома — ухили се Кейт и Емили се зарадва да види усмивката й.
— Мога да се справя, честно. Въобще няма да е странно. Странно беше времето ми с Маркъс. Ще гледам на това като на осемнайсет месеца лудост. Това е истинският живот. — Тя хапна още малко спагети. — Сега само трябва да си намеря работа.
— Но ти имаш работа — каза Емили. — При мен.
— О, я стига. Правехме го само за майтап.
Емили примигна.
— За майтап? За теб може и да е било майтап. Но за мен ти беше от жизнена важност. Твоите материали наистина вдигаха продажбите. Ти беше страхотна. Искам те, наистина. На прилична заплата…
Пол се изкашля.
— Прилична заплата като за „Лъки“ — призна Емили, като видя предупредителния поглед на съпруга си. — Знаеш, че не плащаме много. Не е луксът, на който си свикнала. Вероятно ще мога да ти давам към четиридесет хиляди долара.
Кейт кимна, но разочарованието на лицето й си пролича. Четиридесет хиляди си беше една доста орязана заплата, дори в сравнение с това, което вземаше в „Кюти“. И то преди повече от година и половина. Това щеше да е голяма крачка назад. Тя преглътна с усилие.
— Това е чудесно, Емили, благодаря.
Но поне беше работа, помисли си тя. Поне отново се връщаше директно при работещите.
— Ако реализираш сериозен принос, може да ти дадем дял от фирмата — каза Пол.
— Не бих приела. — Кейт поклати глава. — „Лъки“ си е ваша собственост.
— Нямаше да е, ако не беше ти — отговори Емили. — А и Пол каза само ако реализираш сериозен принос.
— Добре, добре — усмихна се Кейт истински за пръв път от дни и Емили се зарадва. — Леле, ще бъда манхатънска беднячка. Трябва да приемам всичко, което ми се дава.
— Тогава е уредено. — Емили забучи още малко от спагетите си и се отпусна. Може би Кейт щеше да се оправи. Може би работата щеше да й прилегне, стига да се заловеше здраво за нея. Което досега никога не бе правила. — Само да се надяваме, че Маркъс Броудър ще ни остави на мира.