Но Кейт бе получила тези пари. И изгуби себе си.
В ушите й още звучаха противните думи на Маркъс Броудър и тя виждаше презрението, изписано на лицето му.
„Ти си употребена стока, скъпа“.
„Никой друг богаташ няма да се занимава с това, което съм изхвърлил“.
На Кейт й прилоша, когато си помисли за това. Всички клубове, в които ходеше преди, всички ресторанти, в които се хранеше. Върволицата от мъже, с които бе излизала. Всеки от тях с дебел портфейл. О, да, сега всички щяха да говорят за нея.
Може би трябваше да се върне в училище. Да попита монахините дали ще се намери местенце за нея в манастира…
Тя направи гримаса при тази мисъл. Леле, щеше да изкара късмет, ако накрая се озовеше с… Кого? На кого нямаше да му пука, че е бивша госпожа Броудър? Единствената, оставена без споразумение при развода? Уволнена след осемнайсет месеца?
Може би трябваше да приеме предложението на Маркъс. Да забрави за търсенето на постоянно жилище. Да забрави да се бори за плащането на наема си. Просто да хване първия автобус „Грейхаунд“ до някое забравено от бога място, където да се разполага с милиона си и да бъде просто едно обикновено момиче; можеше да си намери работа в местната библиотека или да почне съвсем отначало, да преподава в училище и да казва на малките момичета да си вдигат чорапите и да закопчават горните копчета на блузите си…
Но въпреки това всеки път, когато погледнеше през прозореца, Кейт знаеше, че не може да го направи. Имаше нещо.
Нещо дребно дълбоко вътре в нея. Някакво зрънце съпротива, което отказваше да отстъпи. Тя беше нюйоркчанка по рождение. Защо трябваше да позволи на някакъв богат негодник да я прогони от града?
Харесваше новия си апартамент. Обичаше „Лъки“. Емили беше страхотна приятелка. Другите хлапета, които работеха в списанието, се разбираха добре с нея. В „Лъки“ тя не беше бившата госпожа Броудър, беше Кейт Фокс и всички я харесваха. Освен това обичаше и самия град. Свирещите клаксони и жълтите таксита, туристите на кръстовищата, униформените полицаи, небостъргачите, огромни и красиви, подобни на вкаменена гора, забиващи се в небето, надвиснали над нея, над Маркъс, над всички. Обичаше улиците с три платна на Вилидж, градските паркове на Трайбека, претъпканите магазини за деликатеси, ароматното кафе в картонени чаши, електронните билбордове на „Таймс Скуеър“, тихите богаташки имоти по „Сентрал Парк Уест“.
Не можеше да остави всичко това. И нямаше да го направи.
В „Лъки“ я чакаше работа. И то много. Кейт напълно потъна в нея. Вече не просто си играеше: тя се бореше за идеи, спореше с Емили, опита се да насочи списанието към по-широките маси.
— Нашият имидж не е такъв — възрази Емили. — Занимаваме се със социална дейност. Имаме съвест.
— Да, имате също и бюджет. Либералните момичета си падат по „Лубутен“ толкова, колкото и по поредния моден роман. Повярвай ми. — Кейт се ухили. — Приеми го като един вид революция. За да привлечеш повече хора към една идея, трябва да я увиеш в разкошна опаковка.
— Мамка му. — На Емили псувните не й се удаваха. — Добре, добре. Предавам се. Прави каквото искаш, но само този брой.
Кейт взе думите й на сериозно. Септемврийският брой включваше същите статии за обществените активисти, както всеки път, но Кейт прибави и доза полемика. Сенаторката от демократите, която бе склонила да даде интервю, се съгласи да говори за любимото си бельо, за да подпомогне каузата на „Викториас сикрет“ в борбата срещу рака на гърдата. Кейт разду бюджета на фотографските материали — разкошни снимки на места, които читателите никога не бяха виждали, банята на една кинозвезда, помещението за игри на един филмов режисьор, което заемаше целия му приземен етаж. Тя сама провеждаше интервютата, караше събеседниците си да се отпуснат. Сенаторката пусна няколко шеги относно лошия вкус на съпруга си към бельото. Кинозвездата разказа всичко за последния си терапевтичен сеанс. Режисьорът, след едно питие, изброи десетимата си любими актьори и разказа за някои от техните ексцентрични изисквания. Броят се получи дързък, шик, леко шокиращ.
— Имаме нужда от продажби. — Кейт нахлу в отдела по продажбите, който се състоеше от три момичета с по един телефон. — Това ще бъде нещо голямо. Дай ми един от тези.
Без дори да съзнава какво прави, тя предизвика появата на „Лъки“ по щандовете за вестници и списания на „Хъдзън Нюз“26 из целия град. Това беше големият им пробив. Въпреки протестите на Емили тя удвои таксите на рекламодателите и ги утрои за новите клиенти.