— Нищо — съгласи се той. — Предполагам, че имаме сделка.
Кейт протегна ръка и стисна неговата.
— Но не хранете големи надежди. Много се съмнявам, че ще дам чак такава висока оценка на ремонта ви. Трябва да сте подготвена да платите пълния размер на наема си. Като всички останали.
Тя повдигна вежди.
— Но, разбира се, господин…?
— Ейбрамс — каза той тихо.
— Господин Ейбрамс, точно така. — Кейт изведнъж вдигна поглед. — Чакайте малко, да не би да сте… не, разбира се, че не.
— Какво не? — попита той.
— Не сте Дейвид Ейбрамс… нали? Чух слух, че живеел в сградата.
Той освободи ръката си и погледна надолу към нея.
— Слухът е истина, госпожице Фокс. Аз живея в сградата. А така също и я притежавам.
Тя примигна. Чакай малко, този тип беше Дейвид Ейбрамс? Магнатът на списанията? Този, който отбягваше светлината на прожекторите и…
— Мислех, че сте нещо като отшелник — изтърси тя.
— Не, госпожице. Просто ценя личното си пространство. Оставям бизнесът ми да говори от мое име.
— Но бизнесът ви е свързан със списания.
Той вдигна рамене.
— Да, в общи линии. Но когато видя възможност, се възползвам от нея. Тази сграда ми предостави такъв шанс. Купих я преди пет години.
— Преди да се разрази бумът с имотите — отбеляза Кейт.
Той вдигна рамене уверено. Тя се опита да не сметне жеста за привлекателен. Да не сметне него за толкова привлекателен. Точно сега не й беше време да се впуска в нещо такова, нали така?
— Сделката беше индустриална. Отне ми осемнайсет месеца да се преработят разрешителните. Но се оказа интересен страничен проект. Може и да не съм имал време да довърша всички апартаменти. — Той млъкна, погледна пак Кейт и студенината му се възвърна. Последва пауза. — Разбирам, че и последният ви съпруг е бил в бизнеса със списания — отбеляза той умишлено. — Както и с други неща.
Адреналинът й скочи. Сякаш някой бе взел този мъничък, необичаен пламък от интерес, който бе изпитала, и го бе полял с вода.
— Значи знаете — каза тя.
— Мисля, че повечето хора знаят. В някои отношения Ню Йорк е голям град. В други е съвсем малък.
Тя смело отметна косата си назад.
— Е, миналото ми си е моя работа. Както и споразумението ми. Живея тук под наем, защото само това мога да си позволя.
Ейбрамс вдигна нагоре ръцете си.
— Права сте. Това си е ваша работа. Благодаря за срещата, госпожице Фокс. Радвам сте, че сте сред наемателите ми.
Тя стана от стола си, чувствайки се смалена, безцеремонно отпратена.
— Благодаря, господин Ейбрамс — отвърна.
Но той бе забил поглед в книжата си и не я погледна.
Маркъс Броудър се облегна в стола си, изпитвайки забележително чувство на задоволство. Току-що бе излязъл от поредното рутинно съвещание на управителния съвет. Напоследък бяха станали толкова скучни, че вече не представляваха никакво предизвикателство за него. Той бе изпратил корпоративния самолет в Коста Рика, за да вземе оттам една мадама, и когато някакъв незначителен дребен неизпълнителен директор се осмели да го предизвика по въпроса, останалите от съвета му затвориха устата с крясъци. Маркъс си спомни как мъжът се изчерви от смущение и разхлаби вратовръзката си. Не му се искаше да загуби тлъстата си заплата и огромната пенсия.
И костариканката се бе оказала невероятна. Сексът с нея беше като истинска тренировка. Тя бе гъвкава до степен на акробатичност и нямаше никакви задръжки. Напълно бе заслужила фирмените разходи, пръснати заради нея този месец. Разбира се, тя беше прекалено лекомислена и изкуствена, за да му бъде сериозна приятелка. Но за какво му беше сериозна?
Кейт Фокс вече не го безпокоеше. В началото се оказа по-трудно да я забрави, отколкото искаше да си признае. Имаше нещо различно в това момиче. Но предпочете да не се замисля прекалено. Очевидно се бе ядосал, защото тя реши да си тръгне. Жените не напускаха Маркъс Броудър. Когато се отегчеше, ги зарязваше той.
Въпреки това бизнесът му процъфтяваше. Край него се навъртаха много момичета — като Алисия — които му помагаха да пропъжда спомените. Всяка следа от нея беше заличена от апартамента му, предбрачният договор бе непоклатим; нямаше нужда да се привързва към призрак.