Пол, който и да беше той, по дяволите, се усмихна с одобрение към Кейт.
— Тя наистина преобърна перспективите ни, господин Броудър.
— Много се говори за нея вече. И не само в „Американски списания“, а почти навсякъде. — Топаз вдигна чашата си. — Наздраве и на двамата, на добър час. Много добре се справяте. Имаме и други вълнуващи многообещаващи попълнения. Лайънъл издава едно списание за независимо кино и го ръководи от дома си в Куинс. Тепърва започва да се продава в колежи и университети…
— Разбирам. Страхотно. Поздравления, Лайънъл. — Маркъс не можеше да слуша и секунда повече тези дрънканици. — Радвам се, че се видяхме, Топаз, Кейт. Трябва да се връщам, приятелката ми ме чака…
— Не искаме да те задържаме. Приятна вечеря — каза Топаз с вбесяваща любезност. Маркъс завираше отвътре. Разбра, че се е изложил, че е показал интерес към Кейт, като на практика я бе попитал какво прави още в този бранш. Но трябваше да узнае, трябваше да се измъчи, но да попита.
Той се върна на своята маса, но вечерта му вече бе съсипана. Декоративните усмивки на мекушавото му гадже, ястието от хайвер и омар, отбраното шампанско, почитта от страна на по-нискостоящите мъже, амбициозните домакини, изпълнените с надежда модели и неомъжени момичета… нищо от това нямаше значение.
Тъкмо бе успял да я забрави, и Кейт Фокс се бе завърнала. При това жънеше успехи — истински успехи — на новата си работа. Ясно си пролича високата оценка на Топаз Голдстайн. А Топаз рядко грешеше.
Е, той щеше да приеме съвета на издателската кралица. Досега не бе следил списание „Лъки“.
Отсега нататък щеше да се разпореди да наблюдават всеки негов ход.
Ако питаха него, Кейт Фокс бе нарушила сделката им. От нея се очакваше да пропълзи в някоя дупка и повече да не си показва носа навън.
А сега се бе върнала на негова територия? Не. Нямаше да стане.
Маркъс Броудър щеше да уреди този въпрос.
Кейт получи обаждането на следващия ден. На мобилния си телефон, от блокиран номер. Тя вдигна; ако бяха журналисти, винаги можеше да ги отреже.
— Кейт Фокс.
— Кейт, обажда се Алекс Тимпсън.
Сякаш някой пусна кубчета лед в гърба й. Резкият тон на Александра Тимпсън се бе променил. Сега тя беше студена като ледник.
— Какво мога да направя за теб? — попита Кейт.
— Напусни града!
Ето я — прословутата безцеремонност на Тимпсън. Тя никога не увърташе. А сега думите й представляваха предупреждение за социална смърт. Кейт бе получила надлежните съвети и в крайна сметка ги бе отхвърлила. Напускайки Маркъс, беше минала на страната на врага.
— Боя се, че не мога да го направя. Имам работа — отвърна ведро. — Нещо, което се страхувам, че няма да разбереш, Алекс.
— О, всички имаме някаква работа. Моята е да гледам нещата да вървят гладко. Разбирам, че имаш споразумение. То ще ти послужи и ако се преместиш на друго място — където и да е.
— Печеля си хляба.
— Както и враждебността на бившия си съпруг. И тази на всичките му приятели — обеща Алекс с кадифен глас. — Не е много прилично да си играеш на издателка. Ти направи избор, Кейт. Разбери, че има последствия.
— Да. Последствията са, че вече няма нужда да се съобразявам с теб, с твоето мнение или с долните слухове, които разпространяваш. — Боже, колко й хареса да й го каже. — Маркъс Броудър вече не ме притежава. И независимо от мнението ти, той не притежава цял Манхатън. — Кейт си пое въздух, опитвайки се да запази самообладание. — Никъде няма да ходя. Моля те да му докладваш решението ми.
Тя затвори. Но въпреки смелите думи по кожата й премина тръпка на страх. Маркъс беше срещу нея. Както и Алекс и всичките й дребни помощници. Това беше лоша новина. Но не й оставаше друго, освен да продължи. Нямаше да подвие опашка и да избяга. Щеше да се фокусира върху „Лъки“.
Единадесета глава
Беше вбесяващо. Кейт си каза, че не й пука. В Ню Йорк имаше милион бизнесмени. Добре де, не всички бяха легендарни мъже от издателския бранш като Дейвид Ейбрамс — еврейския предприемач от Скарсдейл, който се бе противопоставил на желанието на родителите си да стане адвокат и от общежитието на колежа си бе основал списание „Тойс“28 — успешен проект от средата на осемдесетте, посветен на най-чудесните приспособления и джунджурии, по които си падаха момчетата. То беше фундаментално, грубовато и смешно. Печелеше милиони. Преди да завърши, Ейбрамс бе основал още две списания. Без да напуска училище. „Модел“ — библия за модни маниаци, и „Ревю“, с което бе пожънал най-големия си успех. „Ревю“ беше нещо като детето на „Нюзуик“, но насочено към дясната политика. Историята, която Кейт бе чувала милиони пъти, беше как студентът с леви разбирания Ейбрамс толкова се обидил от решението на една студентска организация да отмени гостуването на някакъв водещ на консервативно токшоу — ядосал се много на цензурата — че основал лъскаво списание само за да даде гласност на десните сили. „В опит да разбера другата страна“ — бе обяснил той.