Мъжете обръщаха погледи, докато Кейт Фокс вървеше по улицата. Но тя не ги забелязваше. Беше съсредоточена. Беше погълната от проекта на малкия си апартамент. И тази вечер той беше готов.
Сградата се издигаше пред нея в здрача, красивата й предвоенна фасада пронизваше небето. Топлото съчетание от жълти тухли и бели камъни, големите извити прозорци, които някога бяха осветявали фабриката, сега изглеждаха изтънчено, като реликви от по-елегантна епоха. Тя се опита да прецени къде се намира апартаментът й, но той се губеше някъде сред горните етажи. Опита се да си представи какво е чувството да притежаваш всичко това. Дейвид Ейбрамс предизвикваше интереса й.
Което не беше редно. Не биваше да й пука за него. Той беше студен, арогантен кучи син.
Тя изправи рамене и влезе вътре. Портиерът и се усмихна. Асансьорът измърка, готов да я откара на деветия етаж. Той беше индустриален, функционален, като повечето асансьори в преобразените на жилища складове. Кейт си помисли, че ако сградата бе нейна, щеше да го обнови и модернизира. В края на краищата всички ползваха асансьора. Искаше се да се похарчат малко пари и да се създаде страхотно впечатление — така се постигаха по-високи цени на наемите. Но хазяинът й нямаше този тип отношение към детайлите.
И списанията му бих променила, помисли си тя, след което се спря. Там със сигурност имаше трески за дялане. Но тя не искаше да мисли за Дейвид Ейбрамс. Той беше опасна територия.
Асансьорът спря и Кейт, поемайки си дълбоко въздух, тръгна по коридора и извади ключа от чантата си.
Отвори вратата.
И се усмихна.
— Има още едно последно нещо, ако искате да го направите. — Лоти Френд, изпълнителната петдесет и няколко годишна секретарка на Дейвид Ейбрамс беше на телефона, разглеждайки тефтера с графика му.
Дейвид не обичаше да прекарва дълго време в кабинета си. Вдъхновението можеше да го сполети навсякъде. Освен това какъв бе смисълът от успеха, ако ти се налага само да седиш и да се чувстваш като в капан? Той редовно излизаше на свобода, за да отиде на театър или на кино, или просто на разходка из Сентрал Парк. Много от най-хубавите идеи му бяха хрумнали по този начин. Тази вечер той седеше в апартамента си, отпуснал се на дивана си „Лин Роз“, загледан навън към централните улици през трите високи от пода до тавана прозореца. Апартаментът му беше огромен и просторен и той умишлено го бе направил да изглежда още по-голям, като го бе обзавел с минимално количество мебели. Две големи картини с модерно изкуство покриваха едната стена. Елегантни италиански дивани; тънък плазмен телевизор с големината на киноекран на една тухлена стена; а спалнята му и спалнята за гости бяха обзаведени с много скъпи ниски легла с табли, внос от Швеция. Имаше две бани; неговата беше ултрафункционално мокро помещение с душ-кабина със седалка и масажни дюзи, които изригваха отвсякъде, облицовано с малки сиви плочки. Банята за гости бе покрита с тоскански камък в цвят охра с вградена в пода каменна вана, отделна душ-кабина в топли нюанси от оранжев мрамор и закрепващи елементи в бакърен цвят. Там той бе запазил осветлението меко и прислужниците слагаха свежи орхидеи във вазите през ден.
Беше проектирана за жени.
Не за някоя определена, разбира се. Само за тази, която се случеше да пренощува при него. Дейвид Ейбрамс бе далеч от идеята за семейно гнездо и не обичаше жените да нарушават пространството му. Водеше вкъщи момичета, правеше любов с тях, отнасяше се добре. На сутринта той тръгваше за офиса си, оставяйки им сърдечна бележка на благодарност, покана да се самообслужат и кола с шофьор, която ги чакаше пред сградата, за да ги отведе у тях.
Най-често не им се обаждаше повторно.
Ейбрамс се бе женил веднъж преди много време. Бракът му беше катастрофа. Тогава беше в началото на успеха си, току-що бе продал първото си списание, но всички пари бе инвестирал в компанията. Въпреки това беше изгряваща звезда и бе ясно, че разполага със средства. Тя беше секретарка и работеше за първото издание, което той бе купил. Беше руса — това му хареса. С английски акцент; бе дошла от Ийстенд. И беше гръмогласна, непочтителна и забавна.