— Как разбра?
— Родителите й ми се обадиха преди двайсет минути. — Когато Кейт беше заета да кръстосва шпага с Ейбрамс. — Полицаите им се обадили; намерили портфейлите им сред телата. Господин Джоунс замина на мястото да ги идентифицира.
Кейт вече плачеше, сълзите се стичаха по бузите й.
— Боже, Силвия, о, боже. Тя е най-добрата ми приятелка. Винаги е била. Обичам я…
— Знам. Всички го знаем. Много съжалявам, Кейт.
— Ами… семейството на Пол?
— Родителите на Емили ще им се обадят… Кейт. Какво ще стане с това място? С работата… с всички…
— Затвори редакцията за утре. Изпрати на всички имейл. — Защо я занимаваше с това? Тя хлипаше, обляна в сълзи.
— А след това? Кейт! Кейт, моля те, не се сърди. Ти си отговорният редактор…
Така, така. Тя се опита да се стегне. В „Лъки“ работеха петдесет души, зависеха от него за наема си, за храната си. Сега тя трябваше да поеме командването. Сега всички гледаха към нея.
— Ще започнем работа вдругиден. Докато открия кой притежава списанието и какво иска да прави с него. То принадлежеше на Емили, така че може да е оставено на майка й и баща й или на близките на Пол. Не знаем, засега ще продължим да работим както обикновено. Аз… — Тя се опита да помисли. — Имам пълномощно да ползвам банковите сметки, така че ще продължим. Мога да изплатя заплатите…
Силвия се разплака още по-силно.
— Благодаря, Кейт. Знам колко е ужасно да те безпокоя сега за това. Знам, че не бива, но трябва да разбереш…
— Хей. Това е животът ви. Хората имат сметки, имат деца. — Тя се опитваше да е силна, но гласът й потрепваше. Как щеше да работи, по дяволите, след като животът й бе съсипан? — Но в дългосрочен план не мога нищо да гарантирам. Списанието не е мое. Не знам на кого е. Утре искам да се обадя на господин и госпожа Джоунс, да разбера за погребението…
Тя не можа да продължи. Разплака се. Силвия отново се извиняваше.
— Трябва да затварям — смотолеви Кейт. — Ще се обадя на госпожа Джоунс. — И тя затвори, после потъна съкрушена в дивана си, където зарови глава в ръце и плака, и плака, докато не изплака и последната си сълза.
Маркъс Броудър погледна към часовника на нощното си шкафче. Цифрите му светеха меко в мрака. Бе намалил светлината им, за да не може яркостта да обостри безсънието му.
Беше два и половина сутринта. Но той бе напълно буден.
Съобщението на телефона му го бе събудило.
Изпратил му го беше Джак Джоунс, един от раболепните му вицепрезиденти, който обикновено никога не би занимавал шефа директно. Но Джак следеше отблизо няколко цели, които Маркъс му бе възложил. Една от тях беше „Лъки“. Джоунс имаше своите шпиони и контакти в отдела за отчетите на списанията. Всеки месец Маркъс получаваше имейл от него. Това беше един от начините да следи онази дебела кучка Емили Джоунс, която бе съсипала идеалния му брак.
Но после дойде съобщението. През нощта. И то на един от най-личните му номера.
„Катастрофа на влак на «Метро-Норт», се казваше в него. Служителите твърдят, че Емили Джоунс и съпругът й са загинали. Не е ясно кой притежава списанието и кой се разпорежда с изплащането на заплатите. Персоналът е в паника.“
Маркъс препрочете съобщението няколко пъти. Но то изглеждаше достатъчно ясно. Остана доволен, че малкият глупак се е осмелил да го изпрати. Нямаше смисъл да чака до сутринта. Включи телевизора да види новините, като спря звука, за да не събуди партньорката си в леглото и тя да го раздразни с въпросите си.
Момичето спеше до него, дългите й слаби крака се простираха по протежение на леглото. Би я избутал обратно към нейната половина, но не искаше да я разбуди. Щеше да я остави да спи и да похърква леко по този дразнещ начин. Щеше да се отърве от нея сутринта.
Излизаха от три седмици. Беше много подходяща, дъщеря на дипломат във френското консулство. С родословие, което беше точно това, което му трябваше след катастрофата с Кейт Фокс. Той се бе съгласил да озапти пресата, защото нуждите на Кейт съвпадаха с неговите.
Маркъс Броудър мразеше да му се подиграват.
От Кейт се искаше да се свие на топка и да се махне. Което щеше да му помогне да забрави, че в действителност тя бе поискала развод. Дори светът да си мислеше, че е обратното.