Кейт Фокс вече нямаше работа. Не му се налагаше да прави нищо.
Той се зачуди кой притежава списанието. Съпругът й сигурно е бил наследникът. Имаха ли деца? Родители? Любим кръстник? Най-вероятно никой, който разбираше от медии. Можеше да го получи на безценица. И щеше да го направи. Тя го бе кръстила „Лъки“. Но повече му прилягаше да е „Ънлъки“29. Той се изкикоти на собствената си шега.
Може би щеше да го купи чрез агент. Тихомълком. Щеше да е страхотно да влезе в офиса след две седмици и да види физиономията й, когато разбере кой е новият й шеф.
Пръстите на Маркъс се свиха в юмрук. Ето че пак фантазираше за нея. Губеше си времето. А това нямаше да свърши работа. Трябваше да се погрижи за Кейт Фокс — и то много по-хубавичко, отколкото го бе направил, когато я заряза.
Емили Джоунс беше мъртва. Както и кариерата на Кейт Фокс в Ню Йорк.
Погребението мина бързо — за облекчение на всички. Бащата на Емили уреди всичко със светкавична скорост, за да пощади съпругата си, която не бе на себе си от скръб. Кейт осъзна, че стои в гробището на Скарсдейл и сълзите се търкалят по бузите й. Родителите и сестрата на Емили и семейството на Пол — братовчеди и лели — ридаеха и стенеха, докато свещеникът четеше монотонно от Библията. Тя не можеше да се застави да погледне към ковчезите; просто се взираше в земята. Където и да беше приятелката й сега, едва ли беше вътре в този сандък.
Емили бе починала толкова млада, но беше с Пол — единствения мъж, когото някога бе обичала. Беше работила със страст и изживя живота си така, както бе искала. Омъжи се за подходящия човек. Постигна много по-голям успех от Кейт с празния й хладилник и стерилния й милион в банката.
При мисълта сърцето на Кейт се сви, все едно някой я стягаше с обръч през гърдите. Тя едва успяваше да си поеме дъх и мъката, която изпитваше по най-добрата си приятелка, се примесваше с болка към самата нея. Пол беше обикновено момче и Емили го обичаше и беше щастлива с него.
„Как, по дяволите, успях да объркам живота си така?“ — помисли си Кейт.
Сети се за Дейвид Ейбрамс. За неговата арогантност, за наглостта му. И за презрителния начин, по който се бе отнесъл към нея. „Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област“ — бе казал той.
Боже, как й се искаше да хвърли парите обратно в лицето му. Да му каже, че не й е притрябвало да й връща наема. Но не можа да го направи, нали? Нямаше достатъчно средства.
За сметка на това го изхвърли от тесния си апартамент. Това бе всичко, което стори. И то не я поставяше в най-доброто положение, помисли си Кейт. Защото все пак щеше да вземе парите му. И знаеше какво означава това в неговите очи.
Гневът и срамът се смесиха с тъгата й.
— Кейт. — Госпожа Джоунс се приближи до нея. — Милото ми момиче.
— О, госпожо Джоунс, съжалявам — успя да каже Кейт. Тя прегърна жената, но скръбта беше вече твърде силна, пулсираше през нея с всеки удар на съкрушеното й сърце. Трябваше да се махне оттук, но не можеше, не можеше да избяга. Не и от майката на Емили. — Емили беше най-добрата ми приятелка…
— Знам, скъпа. — Мери Джоунс избърса очите си. — Благодаря ти за всичко, което направи за нея. Тя непрекъснато говореше за теб. Уважаваше те много.
Кейт поклати глава.
— Беше обратното, госпожо.
— Не — заяви решително Мери Джоунс. — Тя твърдеше, че ти си една на милион, Кейт, ако си позволиш да бъдеш. Че имаш съдба.
Кейт неволно повдигна вежди въпреки мъката си.
— Какво е казала?
— Съдба. Че си специална. Но просто не си позволяваш да бъдеш специална. Загубих малкото си момиченце, Кейт — изхлипа тя. — И знам, че сега тя ще иска ти да постигнеш мечтите си.
— Много съжалявам — повтори Кейт сковано, но майката на Емили бе изгубена в мъката си, плачеше, а раменете й се тресяха и тя зарови лице в ръцете си.
Господин Джоунс, с тъмен костюм и също със зачервени очи, дойде и отведе съпругата си настрани, поставил ръцете си на раменете й.
— Хайде, миличка — каза той. — Да си ходим вкъщи.
Кейт се загледа след тях. Дори в този мрачен час Мери Джоунс имаше някого, който да се погрижи за нея, за когото тя да се погрижи. Семейство. Съпруг.