Кейт всъщност бе имала само Емили. А Емили вече я нямаше.
— Кейт? — Бащата на Емили погледна през рамо. — Ела утре в кабинета на адвоката ни в десет часа. „Колбърг и Грийн“ в Скарсдейл. За прочитането на завещанието.
— Но защо… аз не съм включена в завещанието — възрази Кейт. Тя имаше проблеми, с които трябваше да се справи, и служители, които едва бяха способни да си включат компютрите. Чакаха ги доставчици и рекламодатели, които им бяха платили. Това му беше странното на живота — той си продължаваше и без теб, независимо дали си му разрешил, или не.
Кейт трябваше да продаде списанието, да изплати дължимото на служителите. Тази работа беше единственото, което я караше да става сутрин.
— Напротив, включена си. Трябва да присъстваш.
Кейт прехапа устни. Едва ли можеше да спори с потопените в скръб родители. Значи Емили й бе оставила някакво малко завещание, лични вещи, снимка или нещо такова. И сигурно щеше пак да си изплаче сърцето, като чуе какво е, но със сигурност нямаше потребност да присъства на четенето на завещанието. Можеха просто да й изпратят каквото трябва.
Но щом майката й бащата на Емили я молеха да присъства…
— Добре, сър — предаде се тя. Можеше да направи това последно нещо за Емили. — Ще дойда, но наистина трябва да се връщам в офиса веднага след това. Трябва да довърша този брой на „Лъки“.
— Знам.
— Емили на вас ли остави списанието? — попита невинно Кейт.
— Не. — Господин Джоунс я погледна странно. — Искаш да кажеш, че не знаеш ли? Остави го на теб.
Гробището е странно място да научиш, че животът ти се променя.
Това очевидно беше кабинетът на семейния адвокат от малкия град — помисли си Кейт. Уютна стая с не особено скъпи тъмносини дивани и списание „Добро домакинство“ върху масата, оставено до „Ю Ес Уийкли“30. До тях стоеше безкрайно прелиствано копие на местното каталожно списание „Пенисейвър“. По стените бяха окачени рамки с дипломи по право от второстепенни училища в щата. Но килимите бяха меки и кабинетът беше чист и просторен. В Скарсдейл юристите изкарваха добри пари с дела в областта на недвижимите имоти, уреждането на провинциални разводи, дори легализирането на завещания.
Различаваше се на светлинни години от облицованите с дъбова ламперия коридори на нейния бракоразводен адвокат, от смрадта на богатство, която витаеше около акулите, служещи на Маркъс Броудър.
Но въпреки това работата беше сериозна. Тук животът й се очакваше да се промени. Тя се опита да слуша внимателно. Госпожа Джоунс си бе останала у дома с една от сестрите си; бащата и двама братовчеди на Емили бяха дошли на четенето.
— Всъщност е много просто. — Езра Колбърг погледна над очилата си към тях и се усмихна рязко. Беше го правил и преди и не проявяваше чувство за драматичност. Той бе дребен жилав мъж и говореше бързо. Просто осведомяваше семейството за фактите.
Кейт виждаше, че това занимание действа добре на бащата на Емили. Не му позволяваше да мисли прекалено много. Както му подейства и уреждането на погребението. Човешките същества бяха умни, рече си Кейт. Измисляха гениални средства за справяне с болката.
— Завещанието е много ясно. Госпожа Емили Джоунс е оставила цялото си имущество на съпруга си господин Бенуто, а той е оставил своето на нея. Но това няма връзка, защото според аутопсията той е починал преди нея. Седял е малко по-напред… — През лицето на господин Джоунс премина мъчителна сянка. — Въпросът е, че завещанието се отнася до наследници от втори ред. Това сте вие със съпругата ви, господин Джоунс, тъй като родителите на господин Бенуто са починали. Емили ви е оставила всичко — апартамента си, колата, банковите баланси в двете си сметки на обща сума едно цяло и пет милиона долара.
Емили трябва да е била много пестелива — помисли си Кейт. „Лъки“ беше далеч от подобни приходи, това бяха спестени пари.
— А капитала на списание „Лъки“ е оставила на вас, госпожице Фокс. Както и корпоративните сметки.
В тях едва ли имаше достатъчно, за да изплати дължимите суми, но все пак изпита прилив на признателност към Емили.
— Оставила ли ми е писмо? — попита Кейт с разтреперан глас.
Адвокатът поклати глава.
— Не, госпожо. Няма писмо. Наистина не смятам, че тя е очаквала скоро да умре или пък тези клаузи да влязат в сила. Рядко се случва.
Може би така беше по-добре. Кейт нямаше да се справи, ако имаше бележка за нея. Щеше напълно да потъне в сълзи.