— Мога да ти кажа какво беше мнението й по въпроса — обади се печално Ричард Джоунс. — Тя всъщност ни попита. Ние не искахме списанието. Нямам никаква представа как се ръководи такъв бизнес.
— Можехте да го продадете.
— Нямам такова желание — поклати глава той. — С Мери винаги сме спестявали, госпожице Фокс. Не се налага да се безпокоим за пари. Казах й, че съм много горд с нея. Знаеш ли, аз исках тя да стане зъболекар. Като мен.
Кейт се усмихна.
— Да, сър. Спомням си.
— Слава богу, че не стана. Вместо това, тя последва мечтите си. Каза ни, че го е направила заради теб. — Очите му се насълзиха. — Виж, съпругата ми и аз — ние не те харесвахме много. Не одобрявахме приятелството ви. Ти беше твърде… — Той описа голям кръг с ръцете си. — Твърде различна — заключи той.
Без да иска, Кейт се усмихна леко.
— Както и да е, това не беше моята Емили — продължи. — Ти беше шумна и… някак…
— … секси — измънка адвокатът, след което разбърка книжата пред себе си, сякаш не бе казал нищо.
— Но тя не ни слушаше. Остана с теб. Малко промени и външността си, а после срещна Пол. И имаше това глупаво списание. Веднъж го четох. Доста е бунтарско. — Заяви го със силно чувство на гордост. — Тя беше щастлива, Кейт. Ти имаш голяма заслуга за това.
— Тя беше щастлива, защото вие сте я отгледали щастлива, сър — отбеляза Кейт.
Той не я слушаше.
— Когато я убедихме, че не искаме малкото й списание, тя каза, че не ставало за Скарсдейл. И ние се засмяхме. И после реши, че ще го даде на теб.
Адреналинът й скочи. Сякаш Емили й говореше, насочваше я, казваше й точно какво иска.
— Тя каза, че ще знаеш какво да правиш с него. И ще го направиш забавно. — Той протегна ръката си и Кейт я стисна, мъчейки се да преглътне буцата в гърлото си. — Ти направи живота на дъщеря ми забавен, Кейт Фокс. Никога не си мисли, че това не е важно.
Господин Джоунс я погледна.
— Да те видим сега какво можеш да направиш с нейното списание — допълни той.
Тя пътуваше към града, отпусната и замаяна, на задната седалка на едно местно такси, защото не намери сили да се качи на влака. Освен това искаше да бъде сама. Искаше време да помисли.
Сега „Лъки“ беше нейно. В ушите й отекнаха думите на бащата на Емили: „Да те видим какво можеш да направиш“.
Обзе я пристъп на тъга. Но и на нещо друго. Страх. И вълнение. Нямаше да има време да скърби. Щеше да има време само да работи. Може би Емили го бе планувала така, помисли си Кейт. Тя знаеше какво означава да се управлява малко издание.
Спомни си изпълнените с безпокойство думи на Силвия. Всички служители зависеха от нея. И преди всичко ставаше въпрос за „Лъки“. Рожбата на Емили, нейната гордост и радост. Тя не би искала то да потъне в земята. Родителите й можеха да го жертват, но не и Кейт Фокс.
Тя си представи Дейвид Ейбрамс, който й предлагаше работа, подиграваше се на заплатата й. Какво би казал сега? — зачуди се тя. Вече нямаше заплата. Притежаваше цялото проклето нещо. С неговите разширени продажби, уплашени служители и не съвсем достатъчни финанси. Всички проблеми и възможности на „Лъки“ се бяха стоварили върху бюрото й.
Разбира се, Дейвид Ейбрамс бе ръководил първото си успешно списание още в колежа, припомни едно гласче в главата й.
Да, и бе купил и продал още пет, преди да стане на нейната възраст.
Ами ако се беше съсредоточила по-рано? Ако бе отдавала по-голямо значение на работата си? Какво щеше да стане, ако не бе търсила на погрешното място…
О, я стига, каза си Кейт. Престани да се самообвиняваш. Дейвид Ейбрамс е един от най-успелите издатели на списания на всички времена. Не може той да ти бъде стандартът. Просто реши накъде ще тръгнеш оттук нататък. И престани да мислиш за него.
Той беше арогантен негодник.
И определено не се интересуваше от нея.
Кейт се отърси на задната седалка на таксито, както куче се отърсва от дъждовната вода. Беше време да се фокусира върху работата си. Може би по-късно, когато раните й малко зараснеха, щеше да пробва отново да се влюби. Да се опита да намери обикновено момче, може би адвокат или учител. Някой на нейната възраст. Точно сега тя разбираше, че няма да е от полза на никого.
Тъгата бе обзела всяка частица от същността й, но под нея вече имаше нова емоция. Вълнение. Шок. Може би. Тя се чувстваше виновна, но като че ли изпитваше едва доловимо удоволствие. Насред цялата тази болка Емили я бе дарила с невероятен подарък.