— Какво?
— „Лъки“. Едно независимо списание, нещо средно между „Уолпейпър“ и „Вилидж Войс“. Занимава се с лява политика, но има и доста ексцентрични материали, малко мода, малко лайфстайл.
Проклетата Кейт Фокс, помисли си Ейбрамс, но нищо не каза. Искаше да чуе мнението на външен човек.
— Продължавай.
— Спечелило си е кръг от верни читатели при започването си. Богати либерални хлапета. Изкарвало е малки приходи. Но после назначават нова отговорна редакторка, която го освежава. Публикува популистки материали, но не премахва активистките теми. В момента няма друго такова на пазара. Представлява някаква смесица от лайфстайл и социална съвест. Малко е бунтарско. — Рейнълдс не можа да сдържи възхищението в гласа си. — Продажбите му също са скочили преди няколко месеца. Става все по-известно…
— Частна собственост ли е?
— Да. Но собственичката е починала в катастрофата на „Метро-Норт“ миналата седмица.
Ейбрамс подскочи шокиран.
— Какво?
— Да. Името й беше Емили Джоунс. Съпругът й също е загинал.
— Мамка му. — Той обикновено не псуваше. Помисли си за Кейт, този път не с такава агресия. — И кой го притежава сега?
— Нямам представа. Можем да разберем. Вероятно ще искаш и отговорната редакторка заедно със списанието. Тя е същественото в цялата работа. И знаеш ли кое е странното? Че е бивша съпруга на Маркъс Броудър, последната, струва ми се.
— Чух това — отвърна сухо Ейбрамс. Трябваше да намери Кейт Фокс, да й каже, че съжалява за загубата й. Най-малкото. — Май трябва да го обмисля, Тим. Благодаря ти. Оглеждай се и за други заглавия.
Рейнълдс кимна и излезе от стаята. Ейбрамс прехапа устни. Не беше сигурен как да действа. Работата му би трябвало да го отвлича от мислите по Кейт Фокс.
Може би съдбата му се присмиваше.
Кейт седеше в заседателната си зала, ако можеше да бъде наречена така, защото всъщност представляваше кухненска маса на последния етаж на малката им сграда в Уест Вилидж. Списанието се ръководеше от осем стаи и кухненският кът съвпадаше с помещението за заседания.
— Всичко е готово по този брой — въздъхна с облекчение счетоводителят им Карл Левин. — Благодаря, Кейт. Ангажирахме рекламите. Сметките са платени. Но в началото на следващия месец ще има някои проблеми.
Тя се почеса по главата.
— Мислех, че върви добре. Репортажът за сенатора…
— Върви страхотно като за списание. Но като бизнес… — Той сви рамене красноречиво.
Тя въздъхна.
— Е, аз наследих този бизнес. Така че ми разкажи как стоят нещата.
— „Лъки“ има нужда от финансиране. Отчаяна нужда. Но Емили отказваше да потърси спонсори, да продаде дял от него или каквото и да било. — Той направи гримаса. — Компанията е задлъжняла, Кейт. Тази сграда… наемът се вдигна. А назначаването на още служители означава още данъци. Приходът ни оставя дефицит, който новите продажби още не могат да запълнят. Проблемът е в притока на средства, но е сериозен проблем.
— Емили как се справяше с него? — поиска да узнае Кейт. — Сигурно е имало някакъв начин.
— Имаше естествено. Списанието караше на кредит и тя бе затънала до гуша в заеми.
— Можем да продължим по същия начин — заяви решително Кейт. — Продажбите се покачват; имаме нужда само от малко време, докато успеем да покрием заемите.
— Ъъъ… — Той непохватно разхлаби яката си. — Боя се, че след катастрофата… ами, банките започнаха да притискат за по-скорошно изплащане на кредитите. Тяхно право е, според клаузите в договора. Емили беше собственикът и те се чувстваха удобно с хода на нещата под нейно ръководство.
Кейт настръхна.
— Емили беше чудесна, но аз съм причината за възхода на „Лъки“.
По дяволите, това вече беше нейната рожба. Беше станала такава още след развода.
— Споменах им за това, но… — Карл се изчерви.
— Изплюй камъчето.
— Много съжалявам, Кейт. Не искат и да чуят. Смятат, че си… просто обикновена представителка на хайлайфа — довърши той неуверено.
Трофейна съпруга. Граблива кучка. Това щеше да я преследва завинаги. По бузите й се разля руменина.
— Тогава май ще се наложи лично да им обясня нещата. — Тя се вторачи в цифрите пред себе си. Спретнатите малки черно-бели редове, толкова прецизни и безлични, скриваха мащаба на бедственото им положение. „Лъки“ загиваше. И ако тя не намереше парите, щеше да бъде спряно без значение какви са продажбите.