Кейт не се заблуждаваше. Беше се случвало с куп списания преди. Непрекъснато се случваше.
— Уреди ми срещи с банките — каза тя.
— Съжалявам, госпожо Броудър. — Мениджърът я загледа иззад бюрото си. Той беше дебел дребен мъж със свински очички и със загатната подлост в усмивката. — Нямате абсолютно никакъв опит. „Уестърн Сити Банк“ не може да разчита, че ще гарантирате сигурността на инвестицията ни.
— Имам огромен опит. Започнах в „Кюти“, след което прекъснах кариерата си за кратко…
Повдигнатите му вежди й казаха какво е мнението му за „прекъсването на кариерата“ й.
— Помня, госпожо Броудър. Прочетох всичко по въпроса.
Кучи син, помисли си Кейт. Тя прехапа устната си, за да се въздържи да не го поправи за името си. Той го правеше нарочно, наслаждавайки се на смущението й. Нямаше да му достави удоволствието.
— Е, бързо се върнах на работа, господин Джаксън. В „Лъки“. Където, както може би знаете, станах отговорен редактор, публикувах едни от най-интересните материали, повиших продажбите…
— Мога ли да бъда откровен с вас, госпожо Броудър?
Кейт вдигна рамене.
— Нима досега ви спирах?
Той подмина забележката.
— Приписвате си заслугата за увеличените продажби, но никой не е убеден, че имате такава. От документите се вижда, че сте просто журналистка средно ниво на ниска заплата от четиридесет хиляди долара. Госпожица Джоунс притежаваше списанието, тя пое риска да го основе, заработи по него веднага след завършването си; за нас беше удоволствие да я подкрепим. Вие… — Той разпери ръце. — Вие взехте, така да го кажем, други решения.
— Четиридесетте хиляди бяха само докато Емили и Пол ме направиха пълноправен партньор.
— Разбира се, госпожо Броудър, разбира се — каза той успокоително, снизходително.
У нея закипя ярост. Тя се помъчи да я озапти.
— Господин Джаксън, Емили ми остави проклетото списание. Това би трябвало да ви говори нещо.
— Оставила ви е купчина дългове. Вижте, най-добрият ви шанс е да се опитате да го продадете. Ще ви отпуснем един месец да го направите. В противен случай ще бъдем принудени да го спрем.
— Това е лудост — изгледа го Кейт. — Ще закриете „Лъки“, при което ще изгубите всичко.
— Знаете ли кое е основното в даването на заеми, госпожо Броудър? Това е изкуството да не се хвърлят добри пари след лоши. — Той се усмихна самодоволно на остроумието си. — Разбирам ги тези въпроси.
— Е, хубаво е, че разбирате поне от нещо — каза Кейт и се изправи. — Защото, господин Джаксън, вие сте един от най-скучните, недалновидни, жалки малки бюрократи, които някога съм виждала.
Тя се врътна на обувките си „Маноло“ и излезе от кабинета му, като го остави да зяпа след нея като риба.
Беше едно и също навсякъде, където опита.
„Съжалявам, не проявяваме интерес към ново управление.“
„Нуждаем се от гаранции за този дълг.“
„Условията на заема ясно посочват, че…“
„Госпожице Фокс, трябва да ни платите. Възможно най-скоро. Най-късно до месец. В противен случай трябва да продадете списанието. — Очите на банкера бяха съвършено безизразни. — Или ние ще го продадем.“
След една седмица тя се убеди. Ако не направеше нещо веднага — на мига — новото начало, което Емили искаше за нея, за списанието, щеше да се изпари. И всичко щеше да приключи. Вторият й шанс, новият й живот загиваха напълно.
— Трябва да кажеш на служителите, Кейт — помоли я Силвия със зачервени очи.
Двете се бяха затворили в малкия ъглов кабинет, представляващ тясна стая с прозорец, който гледаше към канализацията и вентилационните шахти на гърба на хотела зад тях.
— Поне ги предупреди… да започнат да си търсят друга работа…
Друга работа в този загиващ сектор? Как пък не, помисли си Кейт. Все едно щеше да има някаква разлика. Един-двама щяха да си стъпят на краката; останалите нямаха шанс. Списанието беше ексцентрично и гениално, но едва ли щяха да ги вземат в „Космополитън“ или „Лейдис Хоум Джърнъл“.
— Никой нищо няма да търси. — Кейт въздъхна дълбоко и разтърка слепоочията си. Отговорът беше пред нея още в мига, когато банкерът бе пуснал бомбата си; тя просто не искаше да го приеме. — Ще намеря парите. Може би ще продам дял от компанията, но ще намеря парите.