Тя отправи поглед към него. Бяха толкова близо, коленете им почти се докосваха. Той нямаше да се огъне; беше доста твърд по въпроса. През нея премина неволна тръпка на желание. И колкото повече очите му я гледаха кротко, без да се отместват и на милиметър, толкова по-лошо ставаше.
Кейт устоя на импулса да оближе устни. Божичко, никой друг мъж не й бе въздействал така. Нито Маркъс, нито мъжете преди него. Опита се да не обръща внимание на вълните от желание, които запълзяха по гърдите й и надолу към корема. Ситуацията беше такава, каза си, че тя искаше списанието, искаше го много. И заради това трябваше да се моли на този човек. Беше естествено да изпитва някакви чувства.
— Това е моето издание. Емили го остави на мен.
— Да — кимна той. — Едва наскоро научих как се е стигнало до това. Много съжалявам за загубата ти. Но въпреки това не вземам по-малки дялове. Аз отговарям за всичките си притежания. Само по този начин работя.
Кейт изправи гръб. Трябваше да се стегне. Бяха изминали два наситени с емоции месеца и тя прекаляваше с реакциите, това беше всичко. На него му предстоеше друга среща след по-малко от десет минути. Тя трябваше да приключи с този въпрос. Да действа като шефа, който Емили Джоунс смяташе, че може да бъде.
— Тогава петдесет на петдесет. Партньори. Имам нужда от парите ти, имам дългове и банките искат да погася заемите. Но списанието се разраства само заради мен. Не искам отново да бъда служител на заплата. По-скоро бих опитала отначало, бих започнала от дъното.
Блъфираше ли? Не знаеше. Беше сигурна само в едно — че иска „Лъки“ да продължи да функционира.
— Мисля, че мога да преживея петдесет на петдесет. При едно условие.
— Слушам — каза Кейт.
Тя се помъчи да сдържи радостта си. Започна да си мисли, че той все пак ще спаси задника й, ще избави списанието й, ще гарантира заплатите на всичките й служители, ще й плати наема. За първи път парите значеха нещо повече от скъпа рокля или диамантена огърлица. Самата им мощ и това, което можеха да направят…
— Както казах, аз винаги съм шефът. Петдесет на петдесет, ако в договора е отбелязано, че ти работиш за мен. Отговаряш пред мен. И съм в правото си да те уволня като главен редактор на списанието. Запазваш си дяла, но не и работата.
— Да работя за теб?
— Да. По този начин говорим предимно за партньорство. — Той се усмихна едва-едва, по онзи арогантен начин, и тя се опита да не го забележи. — Петдесет на петдесет. Ставаме съсобственици. Ти си редактор. Само че в крайна сметка аз командвам.
— Мразя тази сделка — измърмори тя. С известно облекчение, известно негодувание, известно нещо друго.
— Не е вярно. Ще приемеш. И си ми адски благодарна.
Кейт стана.
— Дори нямаш представа колко искам.
— Наясно съм с дълговете ти и със стойността на списанието. Ще изясним въпроса със сумите още следобед. Разбира се, договорът ще включва и още една защитна клауза. Права си, че принципно купувам таланта ти. Така че, ако напуснеш доброволно, се лишаваш от дяла си в моя полза.
Тя настръхна.
— С това връзваш ръцете ми, Дейвид.
— Със златни белезници — рече той. — И мисля, че думата, която търсиш, е благодаря. Нали така?
Кейт остави кафената чаша върху чинийката от китайски порцелан.
— Благодаря за сделката. Но ще видиш, че инвестицията ти ще си струва.
Той стана и й подаде ръка. Все още бе надвиснал над нея. Кейт я пое и я стисна кратко, здраво. Ейбрамс беше в пространството й и тя се опита да не отстъпи назад. Погледна устните му. Зачуди се какво ще е усещането, ако той я целунеше. Ако я обладаеше.
Стига, смъмри се.
— Можеш да разчиташ на това — заяви хладно Дейвид Ейбрамс. — Адвокатите ти могат да очакват обаждането ми по-късно днес.
— Не мога да повярвам — примигна Силвия пред Кейт. — Сигурно се майтапиш, мамка му.
— Силвия! — каза Кейт. Никога не я беше чувала да псува.
— Убедила си го да се съгласи. Това е невероятно. За каква сума става въпрос?
— Моят дял беше на стойност осемстотин хиляди долара. Списанието е ново, а дълговете бяха за почти един милион. Корпорация „Ейбрамс“ взема половината от компанията веднага; всичките ни сметки са платени.
— Той ще дойде ли тук? — Силвия притисна ръка към устата си. — В този офис?