Тогава какво й бе специалното на тази?
— Напълно си прав. — Той се съсредоточи отново върху Тим, опита се да бъде обективен. — Но това може би е добре за нас. Направихме изгодна сделка, а договорът е железен. — Лапна една хапка от пържолата си. Беше хубава, недопечена; харесваше му вкуса на кръвта, този първобитен начин на хранене. — Все още се чудя защо се бъхти толкова върху списанието.
— Едва ли е загадка. — Рейнълдс очевидно не одобряваше Кейт. — Това й е работата. Изкарва си прехраната.
— Но нали е…
— Бивша съпруга на богаташ? Виж, бракът им наистина беше доста кратък. И Броудър не е глупак. Според мълвата я е изритал на тротоара с един милион долара. Като си купи малък апартамент, какво й остава? Искам да кажа… — Той се изкикоти. — Никой друг няма да се ожени за нея, нали? Или поне никой известен.
Ейбрамс въздъхна леко. Така изложени, нещата стояха доста брутално.
— Така е. Разбира се — усмихна се замислено. — Но може да е забавно да се работи с нея.
— Ще ходиш ли дотам днес?
— Следобед.
— Още дори не си подготвил окончателния договор.
— Не виждам смисъл да протакаме — заяви Дейвид Ейбрамс.
Кейт го очакваше, когато той пристигна. Бе избрала обикновен бизнес костюм на „Коко Шанел“, скромна тъмносива пола, която се стесняваше надолу, с черно-бяла раирана горна част и обувки на ниски токчета. Косата й вече не беше на опашка, а измита и фризирана в гладка прическа. Тя изглеждаше стилна отвсякъде, но сериозна; делова.
Беше очевидно, че изборът й е напълно умишлен. Той се опита да не й се ухили.
— Е, добре дошъл в „Лъки“. — Тя се здрависа кратко с него. — Това са офисите ни. Ще те запозная с някои от служителите… това е Силвия, нашият офис мениджър. Мястото не може да функционира без нея. Тук е Рейчъл Уотсън, отговорник производство… Люси Андрюс, дизайн… Том Кофи, ръководи отдел „Продажби“… това са още Джейк Клемънт, Джанет Маркс…
Ейбрамс се усмихваше, здрависваше се. Служителите бяха млади и напористи, много от тях не бяха така стилни като Кейт. Личеше си влиянието на Емили Джоунс върху списанието. Тя бе наемала персонала — беше събрала едно ядро от либерални, социално отговорни млади журналисти. И Кейт Фокс — гуруто на поп културата — която вдигаше продажбите и допринасяше за перфектната смесица.
Тъкмо тази смесица създаваше характерния облик на списанието. Ейбрамс разбираше това. Не че тези деца не бяха необходими. Имаше много списания, които публикуваха статии за знаменитости, дизайн, авангардни мебели. Отличителният белег тук бяха сериозните материали, либералната гледна точка, представена в пълна сила, съчетана с приятна първокласна мода, интересни интервюта, представяне на най-стилните домове. Рецептата беше чудата. Но това го правеше различно от останалите.
— Радвам се да се запозная с всички вас. Съжалявам за загубата на Емили и Пол. — Ейбрамс ги погледна всеки поотделно, всички те бяха деца. Кейт Фокс стоеше в задната част на групата и го наблюдаваше през присвити клепачи. Лицето й беше безизразно. — „Лъки“ е чудесно списание, но за да стигне там, където искам, трябва да стане много по-добро. Сега Кейт е отговорният редактор. — Той я погледна. — Ще разполага с по-голям бюджет и предполагам, че ще наеме още служители. Освен това имаме нужда от нови офиси. Списанията на „Ейбрамс“ обикновено разполагат с общи просторни редакции, за да можете по-лесно да обменяте идеи и да си сътрудничите. Има един свободен етаж в моята сграда, където се помещава издателството на „Модел“, намира се на Десето авеню и Четиридесет и девета улица. Ако Кейт няма нищо против?
Кейт стисна устни. Той видя, че идеята не й се нрави. Но мястото щеше да е почти безплатно; наемът им щеше да е абсурдно нисък. Едва ли можеше да откаже такава оферта, нали?
— Разбира се, нямам нищо против — отвърна тя любезно.
Той почти виждаше стиснатите й зъби.
— И ще обсъдя с Кейт някои предложения за нови колеги. Междувременно — браво на всички вас, страхотна работа, всички ние в „Ейбрамс“ очакваме с нетърпение да работим заедно.
Те заръкопляскаха и погледът му улови възхищението, поетите глътки въздух, игривите погледи от по-младите жени. Беше свикнал на това; в пресата той минаваше за влиятелен, известен, представяха го във възможно най-добрата светлина. Други издателства редовно публикуваха статии за него.
Само че Дейвид беше нещастен. Това, което другите смятаха за пълен успех, за него беше провал. Той искаше да е нещо много повече от незначителен собственик на няколко списания. Америка беше пред него и други мъже я завладяваха.