Но понякога се налагаше да се върнеш стъпка назад, за да продължиш напред. Той трябваше да направи бизнеса си със списания отново могъщ и популярен.
Защото след това щеше да го продаде.
С „Лъки“ включително.
Петнадесета глава
Когато Кейт се върна в апартамента си, главата й бе замаяна. Тя беше изтощена, изцедена от емоциите на деня. Мълвата се разпространяваше бързо. Следобеда адвокатите бяха скалъпили набързо някакъв договор, който като по чудо мина съвсем гладко; Дейвид Ейбрамс спази обещанията си и Кейт нямаше възражения. Тя подписа документите, които бяха изпратени до „Таймс Скуеър“, и в шест часа вечерта беше по-богата с осемстотин хиляди долара, изплатени под формата на чек. И вече беше съсобственик и редактор на функциониращо списание.
Трябваше да е щастлива. Трябваше да е развълнувана. Без съмнение изпитваше облекчение. Дейвид Ейбрамс бе спасил списанието й в последния момент. Кейт бе успяла да се справи благодарение на своя нюх и на преценката си относно характера на мъжа.
В противен случай наследеното списание нямаше да е нищо повече от поредния банкрутирал бизнес.
Тогава в какво се състоеше проблемът? Защо беше толкова ядосана, по дяволите? Защото той я привличаше? Или защото беше арогантен негодник, който бе пристигнал и бе променил всичко за един следобед?
Кейт прехапа устни. Дейвид Ейбрамс се бореше с нея в битка за власт — това беше начинът, по който работеше, по който работеха всички като него. Той бе предоставил парите си; беше получил права. Но имаше и нещо повече. Показваше й точно какво е способен да направи — в нейното издателство, на нейна територия. Обръщайки се към хората от екипа й, предлагайки й да наеме още служители, но с намека, че трябва да избира от група, предложени от него кандидати.
Като цяло й даваше да разбере, че той ръководи парада.
Тя не можеше да позволи положението да остане така.
Кейт внимателно се съблече и окачи костюма си. Влезе под душа, оставяйки превъзходната топла вода да потече надолу по гърдите и корема й и да я сгрее. После сграбчи белия си хавлиен халат, подсуши се, обу тесните си дънки и сложи една небесносиня тениска. Изсуши косата си. След това взе чантичката си и се отправи към вратата.
Това е глупаво, помисли си тя. Но се опита да не обръща внимание на гласчето в главата си. Дейвид Ейбрамс живееше в сградата. Хей, бяха съседи все пак. Това означаваше нещо…
Вратите на асансьора се отвориха пред нея. Досега винаги бе пътувала надолу, за да излезе от сградата. Тази вечер обаче тя натисна копчето за последния етаж. Асансьорът се понесе плавно нагоре и Кейт почувства как сърцето й заби по-учестено. Това беше глупаво. Може би и бездруго нямаше да си е вкъщи; нямаше никаква гаранция, че ще си седи на разположение у тях. Вероятно бе излязъл на вечеря с приятелка или с някого от финансовите си сътрудници, или пък беше зает да крои планове кой ще е следващият вестник, който ще купи…
Тази не беше като повечето сгради; имаше само една врата на последния етаж и един-единствен звънец. Жилището на Дейвид Ейбрамс заемаше целия етаж. И защо не? Той притежаваше цялата проклета сграда.
Кейт натисна звънеца и си пое рязко въздух.
За момент нищо не се случи. Добре, може би го нямаше. Обзе я смесица от облекчение и разочарование. После тя чу пращене; той вдигаше слушалката някъде от вътрешността.
— Да? — рече Ейбрамс.
— Дейвид, Кейт е — успя да каже, въпреки че сърцето й се блъскаше в гърдите. — Извинявай, че те безпокоя у вас, но може ли да ми отделиш пет минути?
— Момент. — Той затвори и тя чу, съвсем приглушено, приближаващите се стъпки към вратата. Тя беше направена от дебела подсилена стомана и представляваше сигурна защита срещу крадци, бандити и всякакви възможни врагове на богати мъже. И Маркъс си падаше по този тип защитни съоръжения.
Вратата се отвори и Дейвид Ейбрамс застана там в сумрака. Той сякаш бе надвиснал над нея, особено сега, когато не беше на високи токчета. Отправи й развеселена усмивка, която едновременно я разгневи и възбуди.
— Я виж ти. Кейт Фокс от долния апартамент. Дойде да поискаш назаем чаша захар ли, съседке?
Тя се изчерви.
— Знаеш, че не.
— Но работното ни време свърши — отбеляза той меко.