Кейт прехапа устни. Това беше вярно. Ейбрамс умееше да я накара да се почувства глупаво, неловко. Тя повдигна глава, решена да не му позволи да засече никакви признаци на слабост у нея.
— Може ли да вляза, или не? — попита.
Той се усмихна леко.
— При така поставен въпрос, мисля, че може.
Ейбрамс се отдръпна встрани и Кейт премина покрай него. Мястото беше огромно. Таванът се извисяваше над нея с тройната си височина, подобно на този в нейния апартамент. Но тук беше много по-различно, защото това място беше не само високо, но и широко — простираше се по цялата дължина на сградата. От всички страни имаше прозорци с гледка; пространството беше потопено в светлина.
Ейбрамс не разполагаше с богатството на Маркъс. Кейт хвърли бърз поглед на интериора; всичко беше модерно, елегантно, в минималистичен стил. Той беше истински американец и се гордееше с този факт. Тя забеляза картините със съвременно изкуство на стените, изчистените неутрални линии на мебелите и килимите; вместо клишираното обзавеждане бяло върху бяло, той бе избрал смекчена палитра от нюанси на бежовото и жълтеникавокафявото, сякаш се бе постарал да постигне максимален уют. Диваните бяха такива, каквито тя самата би избрала; ниски, с квадратни и правоъгълни линии, вероятно от Милано, кожени, с големи меки възглавници в кехлибарен цвят. Ако беше ден, бежовото и златистото щяха топло да избледняват на слънчевата светлина, а прозорците от двете страни означаваха, че мястото е добре осветено и сутрин, и вечер.
И цветовете на картините бяха подбрани в тон. Ейбрамс се бе спрял на големи ярки платна в сини и червени нюанси. Кейт разпозна някои от художниците — Жан-Мишел Баския33 и Асгер Йорн34, наистина класни неща.
Обстановката определено беше красива. Маркъс бе заложил на очевидното — столове от епохата на Луи XVI, антични бюфети, скъпи антики, чиято стойност се натрапваше от пръв поглед. Обзавеждането му изглеждаше по-скъпо от това на Ейбрамс, по-натруфено. Маркъс искаше да пресътвори себе си в нещо, което не беше.
Кейт призна стила на Ейбрамс.
Той проследи погледа й, посочи към картината.
— Познаваш ли творбите му?
Тя кимна.
— Обичам изкуството. Но не съм виждала картина на Баския извън галерията.
— Маркъс Броудър харесваше ли Старите майстори? — попита Ейбрамс.
Подигравателната му усмивка я върна рязко на земята. Тя потръпна от гняв. И беше признателна за тази промяна. Не й харесваше да бъде толкова впечатлена от Дейвид Ейбрамс.
— Знаеш ли какво? Престани да го споменаваш. Разведена съм. Точка.
Той разпери ръце.
— Както кажеш, госпожице Фокс.
Тя подмина подигравката му.
— Трябва да изясним някои основни правила. Мислиш си, че можеш да дойдеш в списанието ми…
— Нашето списание.
— Както и да е. Добре. Нашето списание. Да дойдеш още първия ден и да кажеш на служителите ми, че се местим? Че ти ще осигуряваш хората, които се предполага, че ще наема? Ами ако аз искам да работя някъде другаде? Ами ако реша да избера хлапета от издателствата „Донде Нает“ или „Виктрикс“?
— Първо на първо, издаването на списание е свързано с много повече от съдържанието му.
Кейт се разяри.
— Не се дръж снизходително с мен.
— А ти не се дръж глупаво. — Той пристъпи една крачка по-близо, така че физически наруши личното й пространството и гледаше надолу към нея. Тя можеше да види как мускулите на гърдите му се движат под ризата. — Аз не просто публикувам добри статии. Съкращавам разходите, където това няма да проличи. Работя с най-качествената хартия, не жаля средства, когато реша, че си заслужава. Има място в моята сграда. Аз съм изпълнителният директор. Няма да пилеем време и пари, за да търсим ново място под наем някъде другаде. Така че ще ползваш моите помещения.
Той беше проклетият изпълнителен директор. Такава беше сделката.
— Добре — тросна се тя. — От мен да мине.
— От теб да мине? Нямаш друг избор, скъпа.
— Не ми викай „скъпа“.
Кейт зачака той да се извини. Вместо това погледът му бавно се придвижи отново по тялото й, толкова арогантно, събличайки я с очи, спирайки се върху издутината при гърдите й, без да бърза, докато накрая фиксира погледа си между краката й.
Тя почувства, че се запъхтява. Не можеше да се въздържи. Ейбрамс я възбуждаше. Зърната й се втвърдиха, допирайки се в дантелата на сутиена й; тя усети влага, възбуда между краката си. Не се осмели да погледне надолу, да не би той да забележи сковаността й.
33
Американски художник, наричан още „баща на графитите“, добил популярност през 70-те години на XX век, а по-късно творчеството му е определено като неоекспресионизъм. — Б.пр.