— Трябваше първо да го обсъдиш с мен. А не да го обявяваш на служителите без мое знание. На моите служители.
— Имаш право. Следващия път ще кажа първо на теб как ще стоят нещата — каза той.
— А колкото до наемането на персонал, аз съм главният редактор. Това означава, че аз избирам служителите, а ти не ме закачаш. Искам да сме наясно по този въпрос.
Ейбрамс се ухили. Беше неин ред да го смъмри. И този път думите й имаха смисъл. Той направи жест.
— Седни. Ще направя кафе.
Кейт пристъпи от крак на крак. Тя бе поискала да влезе в дома му, не биваше сега да е груба.
— Благодаря — измънка.
— Кухнята е насам. — Той я поведе през дългата, подобна на галерия всекидневна към една просторна, открита кухня, оборудвана с най-модерни уреди, където всичко блестеше с перфектна чистота. Имаше маса от опушено стъкло с кожени пейки в тютюнев цвят около нея. Кейт пресметна, че само масата сигурно е струвала около десет хиляди долара. Спомни си как за кратко бе обитавала този свят на парите. Но Ейбрамс бе спечелил състоянието си съвсем сам. Тя можеше ли да постигне това?
Да изкарва сама парите си? Да стане богата? Без да разчита на мъж, който да й предостави всичко наготово? Мамка му, помисли си. Ще опитам.
— Какво предпочиташ? Имам и „Блу Маунтин“, и още най-различни видове кафе.
— Имаш ли някакво безкофеиново? Не ми се иска да се превъзбуждам преди лягане.
— Да се превъзбудиш? — Той й се усмихна лениво. — Не ми се вярва. Искаш ли безкофеиново с ванилия?
— Звучи вкусно. — И наистина беше вкусно. От обяд не бе яла нищо, нямаше време заради обсъждането на проектите в „Лъки“. Изведнъж я обзе зверски глад. Стомахът й изкъркори шумно. Тя се смути и от срам се изчерви.
— Ще ти дам и нещо за ядене. — Кейт отвори уста да възрази, но кафявите очи се впериха в нейните. — Вечерята не бива да се пропуска. Стига де, и без това нямаш други планове.
— Исках само да поговорим, Дейвид. Има храна у нас.
— Както и у нас. Обичаш ли суши? Всеки ден ми доставят. Икономката го слага в хладилника, после изхвърля остатъците. Всичко е прясно. Няма нужда да се безпокоиш за това.
— Не се безпокоя. — Кейт се огледа наоколо и взе две чаши за кафе. — Това си е живо разхищение на пари. И на храна.
— Значи смяташ, че либералните лицемери не биха одобрили? — каза Ейбрамс без следа от разкаяние. — Виж, аз работя прекалено усилено. През последните двайсет години печеля по пет милиона годишно. Не готвя, не чистя. Не съм се занимавал с прането си още от колежа. И давам маса пари всяка година на бедните и бездомните. Тук и в чужбина. Знаеш ли какво? Ако реша да си стоя вкъщи вечер, искам да имам вечеря в хладилника. Прясна. Всеки ден.
Лицето на Кейт пламна. Погледнато по този начин…
Кафе машината изсвистя и замърка, Ейбрамс махна каната от поставката й и наля божествена струя кафе в чашата. Наситеният аромат на ванилия се понесе около нея. Тя прибави подсладител „Спленда“, разбърка и отпи.
Беше чудесно. Кейт почувства как твърдостта й отслабва.
— Добре — каза. — Печелиш. Суши би било прекрасно.
— Какво предпочиташ? — попита Ейбрамс.
Коремът й отново изкъркори и тя прехапа устни от неудобство.
— Каквото и да е.
Той отвори хладилника и извади чинии, върху които бяха подредени парчета суши; всичко изглеждаше ненормално привлекателно. Кейт остави кафето настрана и грабна едно руло с риба тон.
Усети необичайни подправки, беше изключително вкусно. Тя взе една празна чиния, напълни я и нападна храната.
Ейбрамс се засмя.
— Ти си като прегладняло сираче.
— В интерес на истината, действително съм сираче. — Кейт преглътна, погълна още една хапка суши, нещо със сьомга и лимон. Също превъзходно на вкус. — И определено съм прегладняла. Благодаря, че ме храниш… господин Ейбрамс.
— Не знаех това за теб. — Погледът му стана сериозен за миг. — Само се шегувах. Извинявай.
— Няма нищо. Беше отдавна.
Но той не подмина въпроса.
— Колко отдавна? На колко си била?
— Татко ни напусна, когато бях малка. Не е умрял, но все едно е. Не съм го виждала от двайсет години.