Ейбрамс кимна.
— А майка ти?
— Когато бях на шестнайсет. След това се отгледах сама.
Ейбрамс внимателно си избра няколко хапки суши със змиорка и риба тон и ги намаза с уасаби. Започна да се храни, без да поглежда към нея, в случай че тя изпитва смущение или вероятно плаче. Кейт му беше благодарна за загрижеността. Преглътна трудно през буцата в гърлото си.
— Какво искаш да кажеш с това, че си се отгледала сама? Кой получи попечителство над теб?
— Никой. — Вече се намираше на по-безопасна територия и заговори с гордост. — Надхитрих системата. Принудих баща си да ми изпрати малко пари, за да покрия наема на апартамента на мама. Но това беше всичко, което ми даде той; никога не изпрати нищо друго, нищо за храна или дрехи, или каквото и да е.
— А училището? В държавно училище ли ходеше?
Кейт поклати глава.
— Частно. Католическо. Накарах монахините да ми отменят таксата. Там бяха много добри към мен, даваха ми безплатно ядене, осигуряваха униформата ми. Всички тези глупости. — Тя потрепери. — Имах нужда от безплатната храна. Отмъквах си понякога рулца и парчета шунка или сирене, някоя ябълка от обяда — и ги пъхах в чантата при учебниците. Това беше вечерята ми.
Беше привлякла цялото му внимание: Дейвид Ейбрамс се взираше в нея очарован, изумен.
— Баща ти е бил длъжен да изплаща издръжка. А не само да ти даде някаква еднократна сума.
— По принцип си прав. — Кейт изяде още едно парче суши. — Но в реалния свят не става така. Нямах пари да плащам на адвокати. Не исках да ида при ченгетата. Щяха да ме изпратят в приемно семейство, нали се сещаш?
Той кимна.
— Да, разбирам.
— А освен това — заяви пламенно Кейт — не исках да вземам нищо друго от този боклук. Само онова, което ми бе необходимо. Той беше същински негодник. Майка ми трябваше да се трепе като робиня, докато някакъв пиян шофьор не я уби само защото се бе омъжила за пълен кретен.
Очите му бяха безизразни.
— А ти не си повторила нейната грешка?
— Кой твърди, че не съм? — Тя отпи от кафето си и тръсна глава, за да проясни мисълта си. — Както и да е, мисля, че те помолих да не го споменаваш никога вече.
— Съжалявам — каза той тихо, гледайки я. — Не ти е било леко.
— Справих се чудесно — отвърна Кейт и изправи рамене. — Може би пътят ми беше неравен, но открих нещо, в което съм добра. Нуждая се от теб. Засега. Но няма да ти позволя да ме мачкаш. Отсега нататък всяко важно решение — като местенето на редакцията например — бих предпочела да обсъдим заедно.
— А наемането на служители?
— Ще те уведомя кого съм решила да назнача.
Хареса му изразът й. Тя беше класно, изтънчено момиче.
А историята на детството й… го бе накарала да погледне на нея по различен начин, като на човек, с когото може да разговаря. Това беше, нали? Финансовата несигурност, принудата да се справя сам-сама. Бащата негодник. Някак му се изясни защо се е увъртала около богати мъже. Макар че не му беше ясно защо е спряла.
Ейбрамс се замисли за Тим Рейнълдс, за презрението му. И за репутацията на Кейт. Ако се забъркаше с нея, положението щеше да стане още по-зле.
Но докато я гледаше как седи на масата му, гладно нагъвайки суши, в обикновени дънки и тениска, с разрошена коса, без грим… той разбра, че ще го направи така или иначе.
— Аз се консултирам с теб за моите решения, а ти ме информираш за твоите? — попита той, гледайки я в устата.
Кейт вдигна рамене.
— Ядреното оръжие е в твоите ръце. Можеш да ме уволниш. Но оттам нататък ежедневните проекти са моя работа. В противен случай просто може да си тръгна и да започна собствено издание.
— И да захвърлиш осемстотин хилядарки? Стига, скъпа.
Тя поклати глава.
— Тази вечер имам осемстотин, вчера ги нямах. Ще го преживея. Е, наясно ли сме?
Той остави чинията си и заобиколи масата. Тя се сви леко на стола си без облегалка, отдръпна се от него и гърбът й се изви назад.
— Разбира се. Наясно сме. Засега. Докато не променя нещата. Нервна ли си? — попита той.
Кейт вдигна поглед към него. Сърцето й блъскаше лудо. Усещаше влага и напрегнатост между краката си.
— Не — излъга. — Защо да съм?
Ейбрамс стоеше пред нея. Тя затаи дъх, загледана в него. Не бе способна да помръдне — като мишка, взираща се в змия. Той постави ръцете си върху раменете й. Тя искаше да се отдръпне, да избяга, но тялото й не й позволяваше. Просто седеше там като хипнотизирана.