Шефът осигуряваше всяка тяхна потребност и те всички бяха негова собственост. Просто. Освен това сега той разполагаше и с по някоя кирлива риза по адрес на всеки един от тях. Плащания в натура, нелегално търгуване с акции, кучки, наведени над масата в заседателната зала, обслужвани от уважавани женени мъже. Маркъс Броудър съхраняваше малкия си черен тефтер, и то добре.
Затова, когато имаше нужда от нещо, тези мъже винаги бяха насреща.
— Имаме малък проблем — обяви той. — Една друга компания е пристъпила в моето пространство.
— И коя е тя? — обади се сенаторът.
— От известно време възнамерявах да придобия списание „Лъки“.
Някои от присъстващите около масата се спогледаха. Нагли тъпанари. Обзе го прилив на раздразнение.
— Да, да, това е изданието, което сега е собственост на бившата ми жена. На една от тях. За която бях женен една година. — Той вдигна рамене. — Дойде във висшата лига да пие едно кафе, не успя да се впише във високата класа и трябваше да бъде върната в Б група.
Те се засмяха покорно.
Това го подразни още повече. Кейт беше хубава. Много беше дразнещо, че му се налага да изтърпи цялата тази история. След като Емили Джоунс бе изтрита от сцената, той трябваше да се намеси, да заграби списанието и да уволни Кейт, която не го бе послушала първия път. Сега искаше тя най-после да изчезне от града и от живота му.
Само че Емили Джоунс — тази дебела кучка — го бе прецакала отново от гроба. Не беше достатъчно да му отнеме Кейт, да развали отличната му апетитна малка съпруга, каквато бе Кейт през първите няколко месеца. Емили й беше дала причина да остане на територията на Маркъс, в града на Маркъс. Да го засрамва. Да постига успехи със скапаното си малко изданийце, да увеличи продажбите. Още бе в началото, а се справяше така забележително добре. Маркъс беше прекалено добър бизнесмен, за да не подценява никога конкуренцията.
А Кейт Фокс беше неговата конкуренция.
Но само няколко дни след катастрофата, докато все още обмисляше офертата си и оглеждаше всичко до най-малката подробност, опитвайки се да открие кои са новите собственици, той получи лошата новина.
Проклетата Емили Джоунс и онзи скапаняк мъжът й бяха оставили списанието на Кейт.
Не че той се тревожеше прекалено. Бизнесът им бе потънал в дългове, положението му беше по-лошо и от това на Федералния резерв. Проучването му показа, че те едва успяват да си плащат наема и да изплащат заплатите на служителите. Имаха куп заеми.
Маркъс протегна ръката си и дръпна някои конци.
Банките стопираха кредитите си и поискаха да им бъдат изплатени. Той само се наслаждаваше на разказите как Кейт Фокс лично обикаля по кабинетите на различни младши наперени служители, умолявайки ги за още един шанс. Никой от тях не й даде такъв.
С „Лъки“ беше свършено. То щеше да е принудено да затвори. Мизерното наследство на Кейт нямаше да има никаква стойност. Маркъс се бе подсмихнал при мисълта. Пред него стояха много възможности. Можеше да купи изданието или да го доведе до фалит. Разбира се, не беше заинтересуван да го купи от Кейт. Не направи никакви опити в тази посока. В никакъв случай не възнамеряваше да я прави по-богата; повече нито цент от богатството на Броудър нямаше да тръгне към тази неблагодарна кучка. Не, сега желанието му беше да я съсипе, просто да я сравни със земята. Без „Лъки“ тя нямаше да си намери друга работа. Той познаваше всички големи издателства…
Или поне така си бе мислил.
Тя го свари неподготвен. Умът му се върна към деня, когато бе имала дързостта да му поиска развод. На него — Маркъс Броудър. Кейт Фокс имаше гадния навик да го изненадва.
Той мразеше това от дъното на душата си.
Една седмица, една проклета седмица след като бе наследила този изправен пред фалит боклук, тя бе отишла и бе продала шибаното нещо. Половината от капитала. На Дейвид Ейбрамс, на този новоизлюпил се издател от търговската част на Манхатън.
Маркъс Броудър ненавиждаше Дейвид Ейбрамс. Той беше средно богат, бе основал няколко списания в колежа, бе сключил някои хитри сделки, беше се заел и със страничен бизнес — с недвижими имоти. Финансовите сътрудници на Маркъс, които се впуснаха да научат подробностите, след като шефът им им звънна и им се разкрещя, стигнаха до информация за груба цифра от сорта на петдесет милиона. Жилищните сгради на Ейбрамс се даваха под наем, но бяха ипотекирани; той имаше малка къща в Хемптън, точно на плажа; караше тревистозелен „Астън Мартин“, членуваше в частния клуб „Сохо Хаус“ — общо взето това беше всичко. Новакът беше прекалено невъзмутим, прекалено небрежен. Никой не обръщаше кой знае какво внимание на този тип, освен ако не броим мацките, чиито сърца разбиваше. Нямаше запазени места в операта, не ходеше по провинциални клубове в Уестчестър, не водеше начина на живот на Маркъс. Ейбрамс летеше с обществените самолети, очевидно често използваше и метрото и очакваше от служителите си да правят същото.