Робин Хоб Съдбата на Шута
Пролог Предизвикателство към съдбата
Целта на Белия ясновидец изглежда проста. Той иска да насочи света по различен път от онзи, по който е обикалял толкова дълго. Според него времето винаги се повтаря и при всяко повторение хората правят почти едни и същи глупави грешки. Живеят ден за ден и се отдават на страстите и желанията си, убедени, че вършеното от тях няма значение за света като цяло.
Според Белия ясновидец нищо не би могло да е по-далеч от истината от това убеждение. Всяка дребна безкористна постъпка насочва света към по-добро и натрупването на дребни постъпки е в състояние да го промени. Съдбата на света може да зависи от смъртта на един-единствен човек. Или да тръгне по различен път заради оцеляването му. А кой бях аз за Белия ясновидец? Неговият Изменящ. Действащият. Камъкът, който той щеше да подхвърли под колелото на времето, за да го извади от коловоза. Мъничко камъче, способно да отклони времето — така каза той и ме предупреди, че за самото камъче това рядко е приятно изживяване.
Белият ясновидец твърдеше, че е видял не само бъдещето, а множество възможни негови варианти — и повечето от тях били печално подобни един на друг. В отделни случаи обаче имало разлики, водещи към блестящ свят на нови възможности.
Първата от тях била наличието на оцелял наследник на Пророците. Това бях аз. Да ме принуждава да оцелея, да ме измъква от лапите на смъртта, която непрекъснато се опитваше да ме елиминира, за да могат колелата отново да се върнат в удобните коловози — това се бе превърнало в дело на живота му. Смъртта и смъртните опасности ме поглъщаха и всеки път той ме извличаше, очукан и измъчен, за да го следвам отново. Използваше ме непреклонно, но не и без съжаление.
И успя да принуди съдбата да се отклони от предварително заложения й път към друг, по-добър за света. Или поне така казваше. Имаше обаче и хора, които не споделяха мнението му. Хора, които си представяха бъдеще без наследник на Пророците и без дракони. Една от тях реши да осигури това бъдеще, като се отърве от глупака, който се бе изпречил на пътя й.
(обратно)Глава 1 Гущери
Понякога изглежда нечестно, че толкова древни събития могат да се пресегнат през годините, да забият нокти в нечий живот и да го променят коренно. Но може би това в крайна сметка е върховната справедливост — ние сме сборът от всички наши постъпки, прибавен към всичко онова, което са сторили с нас. И от това няма измъкване. За никого.
С други думи, всичко казано и премълчано от Шута се събра в едно цяло. И сборът беше, че го предадох. А в същото време смятах, че действам единствено в негов и в свой интерес. Той бе предрекъл, че ако отидем на остров Аслевял, ще загине и Смъртта може отново да щракне с челюсти към мен. Обеща да направи всичко по силите си, за да оцелея, тъй като това се изискваше от грандиозния му план за промяна на бъдещето. Но спомените ми за последното ми разминаване със смъртта бяха твърде пресни и затова намерих обещанията му за по-скоро застрашителни, отколкото обнадеждаващи. Освен това небрежно беше подхвърлил, че на острова ще трябва да направя избор между приятелството ни и верността ми към принц Предан.
Може би бях в състояние да се изправя твърдо пред едната от тези възможности, но не ми се вярваше. Всяка от тях сама по себе си бе достатъчна, за да ме лиши от мъжество. А изправянето пред сбора им бе отвъд силите ми.
Затова се обърнах към Сенч. Споделих какво бе казал Шутът. И старият ми наставник подреди нещата така, че когато отплаваме за Външните острови, Шутът да не е с нас.
В Бъкип дойде пролет. Мрачният каменен замък все още се свиваше подозрително върху стръмните скали над града, но по хълмовете зад крепостта новата трева оптимистично си пробиваше път през увехналите стръкове от миналата година. Голите клони на дърветата започнаха да се отрупват с мънички зелени листа, зимните купчини мъртви водорасли по черните брегове в подножието на скалите бяха пометени от приливите. Прелетните птици се върнаха и се предизвикваха с песни по гористите хълмове и покрай брега, където чайките се бореха за по-удобно място за гнездене. Пролетта нахлу дори в полутъмните зали и високите тавани на замъка — напъпили клонки и цъфнали цветя красяха всяка ниша.
По-топлите ветрове сякаш успяха да отвеят унинието ми. Проблемите и грижите ми си останаха, но пролетта е способна да накара човек да престане да мисли за куп безпокойства. Физическото ми състояние се подобри — чувствах се по-млад, отколкото преди да навърша тридесет. Не само че отново трупах мускули, но и изведнъж придобих тяло, подобаващо на мъж във форма на моята възраст. Грубото изцеление, на което бях подложен под неопитните ръце на котерията, неволно бе премахнало и старите поражения. Страданията, които ми причиняваха ръцете на Гален, докато ме учеше на Умението, раните от сраженията и дълбоките белези от мъченията в тъмницата на Славен — всичко това бе заличено. Главоболието бе почти изчезнало, зрението ми вече не се замъгляваше, когато бях уморен, сутрешният мраз не събуждаше болежки. Живеех в тялото на силно и здраво животно. Малко неща са по-въодушевяващи от доброто здраве в ясна пролетна утрин.