— Все това казваш — глухо рече той.
Не знаех какво да му отговоря. През остатъка от урока направихме няколко упражнения от един от свитъците, но без кой знае какъв успех. Обезсърчаването на Сенч като че ли съвсем го лиши от способностите му. Когато се хващахме за ръце, той можеше да приема пращаните от мен думи и образи, но когато се разделяхме и отивахме в различни краища на стаята, не можех да го достигна, нито пък той бе в състояние да докосне умовете на Предан или Шишко. Растящото му отчаяние се отразяваше на всички ни. Когато Предан и Шишко си тръгнаха, не само че не бяхме постигнали напредък, но дори не успяхме да направим онова, което ни се беше удало предишния ден.
— Мина още един ден, а така и не се приближаваме до създаването на работеща котерия — горчиво отбеляза Сенч, когато останахме сами. Отиде до бюфета и си наля бренди. Погледна ме въпросително, но аз поклатих глава.
— Не, благодаря. Още не съм хапнал нищо.
— Аз също.
— Сенч, изглеждаш изтощен. Мисля, че час-два сън и обилна храна ще ти се отразят по-добре от брендито.
— Намери ми два свободни часа и ще ги проспя с радост — отвърна той, но не заядливо. Отиде с чашата си до прозореца и се загледа към морето. — Всичко се трупа върху мен, Фиц. Трябва да сключим този съюз с Външните острови. Покрай войната между Халкида и Бинград търговията съвсем е замряла. Ако Халкида победи, което е напълно вероятно, ще обърне оръжието си срещу нас. Трябва да се съюзим с Външните острови, преди да го е направила Халкида. И в същото време не става въпрос само за подготовката за пътуването.
Трябва да се постарая също всичко в Бъкип да върви като по вода, докато ме няма. — Отпи глътка. — Заминаваме за Аслевял след дванайсет дни. Дванайсет дни, а сигурно няма да ми стигнат и пет пъти по толкова, за да уредя всичко.
Знаех, че не говори за неща като осигуряване на провизии, събиране на данъци и трениране на стражата. За всички тези неща се грижеха други и те бяха пряко подчинени на кралицата. Сенч се безпокоеше за мрежата си от шпиони и доносници. Никой не знаеше колко точно ще продължи дипломатическата ни мисия на Външните острови, още по-малко колко време ще отнеме пътуването на принца до Аслевял. Все още таях отслабващата надежда, че „съсичането на дракона“ ще се окаже някакъв странен тамошен ритуал, но Сенч беше убеден, че в ледника наистина има труп и че на Предан ще му се наложи да го изкопае, колкото да отсече главата му и да я поднесе на нарческата пред всички.
— Не се съмнявам, че ученикът ти ще може да се справи с тези въпроси, докато те няма — рекох.
Досега не бях повдигал въпроса за избора на Сенч. Все още не бях готов да приема лейди Розмарин като дама от двора, още по-малко като чирак убиец. Като дете тя бе инструмент на Славен и Претендентът я беше използвал безжалостно срещу нас. Но сега не бе времето да разкривам пред Сенч, че знам кой е ученикът му. И без това духът му не бе особено приповдигнат.
Той поклати раздразнено глава.
— Някои от хората ми се доверяват единствено на мен. Няма да докладват на никого другиго. А най-важното е, че знам кога да задавам допълнителни въпроси и на кои слухове да обърна повече внимание. Не, Фиц. Трябва да се примиря с мисълта, че макар ученикът ми да се опита да върти делата ми, ще има пропуски.
— Вече ти се случи да напуснеш Бъкип, по време на Войната на Алените кораби. Как се справих тогава?
— А, онова беше съвсем друго. Тогава следвах заплахата, стигнах до самото сърце на интригите. Този път също ще присъствам на много важни преговори, но и в Бъкип се случват много неща, които трябва да се държат под око.
— Петнистите — уточних аз.
— Именно. Наред с останалите. Но именно от тях се боя най-много, макар да се укротиха напоследък.
Знаех какво има предвид. Липсата на активност от страна на Петнистите не вещаеше нищо добро. Бях убил водача им, но се боях, че на мястото на Лодвайн ще се появи някой друг. Бяхме направили много, за да спечелим уважението и сътрудничеството на Осезаващите. Може би това стопляне на отношенията щеше да успее да изсмуче гнева и омразата, върху които вирееха екстремистите. Стратегията ни бе да премахнем движещата сила на Петнистите, като предложим амнистия на Осезаващите. Ако кралицата ги приемеше радушно и дори ги насърчаваше да заявят открито магията си, те биха имали по-малко интерес да желаят да свалят управлението на Пророците. Такива бяха надеждите ни и изглежда, планът ни работеше. Но ако не беше така, те все още можеха да предприемат действия срещу принца и да се опитат да го дискредитират пред собствените му благородници, като го изобличат като Осезаващ. Кралската прокламация, че Осезанието вече не бива да се приема за поквара, не можеше да отмени вековните предразсъдъци и недоверие. Надявахме се, че това ще се промени с появата на Осезаващи в самия двор на кралицата. И то не само на момчета като Пъргав, но и на зрели хора като Уеб.