Пристигнах точно когато чираците се готвеха за вечеря. Майстор Гиндаст го нямаше, но един от старшите калфи пусна Хеп. Зачудих се защо се съгласи толкова навъсено, но реших, че си има някакъв личен проблем. Хеп обаче не изглеждаше особено радостен да ме види. Трябваше му много време да вземе наметалото си, а когато излязохме, тръгна до мен мълчаливо.
— Хеп, всичко наред ли е? — попитах го най-сетне.
— Мисля, че да — тихо отвърна той. — Но не се и съмнявам, че няма да се съгласиш. Дадох дума на майстор Гиндаст, че сам ще уредя този въпрос. Обидно ми е, че все още смята, че трябва да ти прати вест да дойдеш и също да ми триеш сол на главата.
— Нямам представа за какво говориш.
Мъчех се да говоря спокойно, макар че сърцето ми беше отишло в петите. Не ме напускаше мисълта, че трябва да отплавам само след няколко дни. Можех ли да оправя нещата за толкова кратък срок, каквито и да са те? Объркан, изтърсих новината.
— Името ми бе изтеглено с жребий. Заминавам с принца за Външните острови. Дойдох да ти го кажа и да прекараме вечерта заедно, преди да тръгна.
Той изсумтя презрително, но мисля, че недоволството му бе насочено към самия него. Беше се издал, че има проблем — а ако беше малко по-внимателен, можеше да си спести неловкото положение. Продължих да вървя до него в очакване да заговори. Улиците на града бяха доста тихи тази вечер. Вече се стъмваше по-късно, но пък и хората започваха да стават по-рано и да работят повече, така че мнозина си лягаха още по светло. Хеп продължаваше да мълчи и отново заговорих:
— „Куче и свирка“ е наблизо. Да идем ли?
— Бих предпочел „Набученото прасе“, ако ти е все едно — отвърна той, без да ме поглежда.
— Не ми е — отвърнах с непоколебимо любезен тон. — Кръчмата е близо до дома на Джина и много добре знаеш, че тя понякога се отбива там. Знаеш също, че двамата се разделихме в известен смисъл. Бих предпочел да не я срещам, ако имам избор.
Със закъснение бях открил, че „Набученото прасе“ е също така сборище на Осезаващи, макар че никой не го казваше открито. Това бе една от причините за не особено добрата репутация на кръчмата; другата бе, че наистина бе доста мръсно и зле поддържано заведение.
— Не искаш ли всъщност да кажеш, че Сваня също живее наблизо? — остро попита той.
Потиснах въздишката си. Завихме към „Набученото прасе“.
— Нали те заряза заради онзи неин моряк с хубавите подаръци.
Той трепна, но въпреки това отговори спокойно:
— И на мен така ми се струваше. Но след като Рефтен отплава, тя ме намери и ми каза как стоят нещата. Родителите й са уредили и одобрили връзката. Именно това било причината да не ме харесват.
— Значи са смятали, че си знаел, че е обещана, но въпреки това продължаваш да се срещаш с нея?
— Предполагам. — Отново го каза хладно.
— Жалко, че така и не се е сетила да каже на родителите си, че те мами. Или да ти разкаже за онзи Рефтен.
— Не е точно така, Том. — В гласа му се промъкнаха гневни нотки. — Не е искала да мами никого. Отначало си мислела, че ще сме просто приятели и че няма защо да ми казва за уговорката. След като започнахме да изпитваме чувства един към друг, се бояла да говори, за да не си помисля, че му изневерява. В действителност никога не го била харесвала. Той получил единствено думата на родителите й.
— А когато се върне?
Хеп пое дълбоко дъх.
— Сложно е, Том. Майка й не е добре със здравето, а желае от цялото си сърце тази връзка. Рефтен е син на нейна приятелка. А баща й не иска да оттегли думата си, след като се е съгласил на женитбата. От гордост. Затова Сваня решила, че ще е най-добре да се преструва, че всичко е наред, за краткото време, в което Рефтен е тук.
— И след като е заминал, се е върнала при теб, така ли?
— Да. — Изтърси го така, сякаш нямаше какво повече да казва.
Поставих ръка на рамото му. Мускулите му се бяха стегнали, твърди като камък. Зададох въпроса, който трябваше да задам.
— И какво ще се случи, когато той отново се върне с подаръци и с представата, че тя е неговата възлюбена?
— Тогава тя ще му каже, че обича мен и вече е моя — тихо отвърна той. — Или аз ще го направя.
Известно време крачехме мълчаливо. Не се беше отпуснал под ръката ми, но и не се дръпна.
— Мислиш ме за глупав — рече той, когато най-сетне завихме по улицата, на която се намираше „Набученото прасе“. — Мислиш си, че си играе с мен и че когато Рефтен се върне, отново ще ме зареже.
Опитах се да изрека меко тежките думи.
— Определено ми се вижда вероятно.
Той въздъхна и рамото му се отпусна.