Тя изгледа пренебрежително вкисналия се лорд Способен.
— Разбира се, че нямам против. А ако има такива, които не биха приели… какво пък, може би просто трябва да се примирят и да изчакат тъпите си пари. Играта не бива да е заради парите, скъпи лорд Златен.
— Естествено, че не бива. Рискът е наслада, както казвам, а победата — удоволствие. Не сте ли съгласен, Способен?
— И каква полза ще имам, ако не съм? — кисело попита Способен. Явно вече бе забелязал, че жената не направи опит незабавно да му върне неговия дълг.
Лорд Златен се разсмя и мелодичният му смях се понесе в прохладната пролетна вечер.
— Разбира се, че никаква, скъпи приятелю. Разбира се, че никаква! А сега се надявам и двамата да влезете и да опитате с мен новото вино. Човек може да настине до смърт от този леден вятър. Нима приятелите не могат да намерят по-топло местенце, за да си поговорят?
Двамата вече се бяха обърнали да се върнат в осветените покои. Лорд Златен се задържа за момент и се загледа замислено към мястото, където си въобразявах, че съм се скрил. Леко ми кимна, обърна се и изчезна.
Изчаках още малко и излязох от сенките. Бях раздразнен, че ме е забелязал така лесно и че поканата му да се срещнем някъде другаде е прекалено смътна, за да я разбера. Все пак, макар и да ми се искаше да поговоря с него, много повече се страхувах, че ще открие предателството ми. Реших, че е по-добре да избягвам приятеля си, отколкото да ми се налага да го погледна в очите. Закрачих унило по тъмните улици, измъчван от самота. Вятърът в тила ми ме пронизваше, макар и да ме побутваше обратно към замъка Бъкип.
(обратно)Глава 3 Безпокойство
Тогава Хокин се разлютил на онези, които не били съгласни с отношението му към неговата Изменяща, и затова решил да направи демонстрация на властта си над нея. „Може и да е дете — заявил той. — Но въпреки това товарът си е неин и трябва да се мъкне. И никой не бива да я кара да се съмнява в ролята си или да я убеждава да спаси себе си с цената на това да обрече целия свят“.
И поискал от нея да отиде при родителите си и да се отрече от тях с думите: „Нямам майка, нямам баща. Аз съм само Изменящата на Белия ясновидец Хокин“. И след това трябвало да каже: „Връщам ви името, което сте ми дали. Вече не съм Реда, а Щуроочка, както ме нарече Хокин“. Той я кръстил така, защото едното й око все гледало настрани.
Тя не искала да изпълни това. Плакала по пътя, плакала, докато изговаряла думите, плакала и на връщане. Цели два дни и две нощи сълзите не спирали да текат от очите й и той я оставил да се натъгува. После й казал: „Щуроочке, спри да ревеш“.
И тя спряла. Защото била длъжна.
Книжник Катерен, „За Белия ясновидец Хокин“Когато до заминаването остават дванайсет дни, това ти се струва повече от достатъчно, за да подготвиш всичко. Дори и да са седем, пак ти се струва, че ще си готов навреме. Но когато дните се стопят до пет, четири и накрая три, отминаващите часове се пръскат като мехури и някога простите на вид задачи изведнъж стават неимоверно сложни. Трябваше да приготвя всичко, което е нужно на един убиец, шпионин и майстор на Умението, като в същото време давам вид, че нося само обикновеното снаряжение на гвардеец. Трябваше и да се сбогувам — с някои по-лесно, с други — трудно.
Единствената част от пътуването, която можех да очаквам с нетърпение, бе евентуалното ни завръщане в Бъкип. Ужасът може да изтощи човек повече от честния труд, а моят се натрупваше с всеки изминал ден. Три нощи преди отплаването се чувствах изстискан и едва ли не поболян от него. Напрежението ме събуди много преди зазоряване и не ми даде да мигна след това. Седнах. Въглените осветяваха само лопатата и опряния до камината ръжен. После очите ми постепенно свикнаха с мрака на стаята без прозорци. Беше ми позната от дните ми на чирак убиец. Изобщо не ми бе минавало през главата, че някога ще стане моя. Измъкнах се от старото легло на Сенч и от смачканите от кошмарите чаршафи и станах.
Отидох до камината и сложих една цепеница. Окачих котлето на куката и го провесих над слабите пламъци. Бях твърде разтревожен, за да мога да заспя, и твърде уморен, за да призная, че вече съм буден. Стаята бе мизерна, до болка позната и близка, и привързаността ми към нея растеше с приближаването на датата на отпътуване. Запалих фитил от танцуващите пламъци на камината и го поднесох към разклонения свещник на издрасканата стара маса. Седнах със стон. Столът бе студен.
Седях на работната маса по нощница и се взирах в различните карти, които бях насъбрал снощи. Всички бяха от Външните острови, но толкова се различаваха по размери и изпълнение, че беше трудно да се види общото помежду им. Островитяните имаха странния обичай да чертаят морските си карти единствено върху кожата на морски бозайник или риба. Подозирах, че са били обработвани с урина, защото от тях се разнасяше особена прилепчива миризма. Традицията на Външните острови също така повеляваше, че всеки остров следва да бъде представен като една от техните божии руни, на отделна карта. Това означаваше, че върху изображенията имаше всякакви украшения и финтифлюшки, които нямаха нищо общо с физическата характеристика на острова. Добавките имаха огромно значение за островитяните, тъй като отбелязваха удобните за акостиране места и възможните течения, както и дали „късметът“ на даден остров е добър, лош или неутрален. За мен заврънкулките бяха само объркващи. Четирите свитъка, с които се бях сдобил, бяха дело на различни ръце и имаха различни мащаби. Бях ги разположил на масата един до друг, но въпреки това получих само мъглява представа за разстоянието, което щеше да ни се наложи да прекосим. Проследих пътя ни от карта на карта.