Потопих се в мислите си и помежду ни отново се възцари мълчание. Той вдигна чашата си, отпи и рече:
— Не си виновен, Фиц. Той е взел решението си и никакви думи и действия от твоя страна няма да го накарат да го промени.
За миг ми се стори, че отговаря на мислите ми, и настръхнах — познаваше ме прекалено добре. После добави:
— Понякога на бащата не му остава друго, освен да стои и да гледа катастрофата, след което да събере отломките.
Поех си дъх.
— Мъката ми е, че няма да съм тук, за да гледам, нито да събера отломките, Шуте. Ами ако се забърка в истинска беда и няма да има кой да се застъпи за него?
Той вдигна чашата си с две ръце и ме погледна над нея.
— Нима тук няма да остане никой, който да го наглежда?
Потиснах импулсивното си желание да попитам: „Какво ще кажеш да си ти?“, и поклатих глава.
— Никой, когото познавам достатъчно добре. Разбира се, Кетрикен ще остане, но едва ли подобава да моля кралицата да се грижи за сина на прост гвардеец. Дори отношенията ни с Джина да бяха останали добри, вече нямам вяра на преценките й. — Обезсърчено добавих: — Понякога е малко страшно да осъзнаеш на колко малко хора можеш да се довериш истински. Колко малко хора познаваш добре. Имам предвид, като Том Беджърлок.
Замълчах, обмислях думите си. Том Беджърлок беше фасада, маска, която носех всеки ден, но въпреки това никак не ми бе удобно с нея. Чувствах се неловко, че заблуждавам добри хора като Вим и Лоръл. Създаваше пречка за всякакво истинско приятелство.
— Как го правиш? — попитах го изненадващо за самия мен. — Ти непрекъснато се променяш, в зависимост от годината и мястото. Не ти ли е мъчно, че никой не те познава такъв, какъвто си се родил?
Той бавно поклати глава.
— Аз не съм такъв, какъвто съм се родил. Нито пък ти. Изобщо не познавам такива хора. Всъщност, Фиц, ние познаваме само една или друга страна на човека. Може би имаме чувството, че се познаваме добре, когато знаем няколко страни на една и съща личност. Баща, син, брат, приятел, любовник, съпруг… човек може да е всички тези неща, но никой не го познава във всичките му роли. Гледам те като баща на Хеп и в същото време не те познавам, както познавах своя баща, нито както го е познавал брат му. Така че когато се показвам в различна светлина, това не е преструвка. А всъщност показвам на света своя друга страна, която той не е виждал. Наистина, в сърцето ми си остава едно място, в което съм завинаги Шутът и твой другар от детинство. Но в същото време там има и истински лорд Златен, любител на изтънчените напитки и ястия, на елегантното облекло и остроумните забележки. Така че когато се показвам като него, аз не заблуждавам никого, а просто споделям тази своя различна част.
— А Янтар? — попитах тихо. И се учудих, че съм се осмелил да задам въпроса.
Той ме погледна спокойно.
— Тя е друга моя страна. Нищо повече. И нищо по-малко.
Искаше ми се да не бях повдигал темата. Насочих разговора в предишната му посока.
— Е, това не ми решава проблемите. Относно това да намеря кой да наглежда Хеп.
Той кимна и отново настъпи неловко мълчание. Не можех да понасям, че сме станали толкова стеснителни един към друг, но не знаех как да променя нещата. Шутът все още бе мой стар приятел от детството. И в същото време не беше. Разбирането, че има други „страни“, промени всичките ми представи за него. Чувствах се като в капан, исках приятелството ни отново да стане както някога, но в същото време копнеех да избягам. Той го усети и ме разбра.
— Е, съжалявам, че дойдох в лош момент. А и нали скоро трябва да се срещнеш с Пъргав. Може би ще ни се удаде възможност да поговорим отново, преди да отплаваме.
— Може да ме почака — чух се да казвам най-неочаквано. — Нищо няма да му стане.
— Благодаря — каза той.
И отново разговорът ни се запъна. Шутът спаси положението, като взе една от картите.
— Това ли е Аслевял?
— Не. Скайрен. Първата ни спирка ще е в Цайлиг.
— А това какво е? — Шутът посочи една заврънкулка покрай бреговата линия.