Докато разказваше за щедрите си пакости, се усмихваше и сянката на неизбежната смърт почти изчезна от очите му.
— Моля те, не говори така. Обещавам, че няма да позволя да умреш.
— Не ми обещавай нищо, което може да пречупи и двама ни, Фиц. Освен това — той си пое дъх, — дори и да успееш да се опълчиш срещу всичко предначертано от съдбата и да ме опазиш жив, лорд Златен пак ще трябва да изчезне. Той се изживя и вече не е полезен. След като се махна оттук, никога вече няма да съм лорд Златен.
Призля ми, докато продължи да говори как се е отървал от състоянието си и как името му ще потъне в забрава. Беше твърдо решен и не бе пропуснал нищо. Когато го изоставехме на кея, щеше да се окаже в много трудно положение. Не се съмнявах, че Кетрикен ще се погрижи за него, независимо как е пропилял богатството си. Реших да поговоря насаме с нея преди заминаването, за да я подготвя да го спаси, ако се наложи. После насочих мислите си обратно към разговора, защото Шутът ме гледаше странно.
Прочистих гърлото си и се помъчих да кажа нещо смислено.
— Струва ми се, че гледаш твърде мрачно на нещата. Ако ти е останало нещо на твое име, по-добре бъди по-пестелив. Просто в случай, че се окажа прав и спася живота ти. А сега трябва да вървя, Пъргав вече ме чака.
Той кимна и станахме едновременно.
— Ще минеш ли през старите ми покои, когато дойде време за срещата със Сенч и урока?
— Ще мина — съгласих се, като се мъчех да скрия нежеланието си.
Той се усмихна унило.
— Успех с момчето на Бърич. — И излезе.
Чашите и картите все още си бяха на масата. Изведнъж се почувствах твърде изтощен, за да ги махна. Нямах и никакво желание да бързам за урока с Пъргав. Въпреки това си наложих да тръгна и когато стигнах в градината на върха на кулата, той ме чакаше в назъбен квадрат слънчева светлина, опрял гръб в студената каменна стена, и лениво свиреше на малка свирка. В краката му се въртяха и гукаха няколко гълъба и за момент сърцето ми се сви. Когато приближих, птиците отлетяха и вятърът от крилете, им разпиля шепата зърно, което ги бе привлякло. Пъргав забеляза облекчението ми, свали свирката от устните си и ме погледна.
— Мислехте, че съм ги извикал с Осезанието и това ви уплаши.
— Наистина се уплаших за момент — съгласих се след кратка пауза. — Но не от това, че може би използваш Осезанието. Страхувах се, че се опитваш да се свържеш с някоя от птиците.
Той бавно поклати глава.
— Не. Не бих го направил с птица. Докосвал съм техни умове и мислите ми отскачат от тях като плоски камъчета от вода. — Усмихна се снизходително и добави: — Не че очаквам да разберете какво имам предвид.
Заставих се да премълча.
— Прочете ли свитъка за крал Убиец и присъединяването на Беарния?
Той кимна и продължихме със заниманията за деня, но поведението му продължаваше да ме дразни. Изкарах си го на игрището, като настоях да вземе секирата и да изпробва силата си срещу мен, преди да му позволя да продължи с лъка. Секирите се оказаха по-тежки, отколкото ги помнех, и въпреки че остриетата бяха плътно увити в дебела кожа, синините от подобни упражнения са доста големи. Пъргав направо не можеше да вдигне своята, когато го пуснах да иде при Кресуел за урока с лъка. После наказах себе си, че съм си го изкарал на момчето, като си намерих нов партньор, опитен майстор с брадвата. Когато окончателно се убедих колко залинели са навиците ми, напуснах игрището и минах през банята.
Изчистен от потта и раздразнението, хапнах набързо хляб и супа. В помещението на стражата разговорът се въртеше около предстоящата експедиция, жените и напитките на Външните острови. И за двете се твърдеше, че били силни и апетитни. Опитах се да се смея на грубите шеги, но прямотата на по-младите гвардейци ме караше да се чувствам стар. С облекчение намерих повод да си тръгна и забързах към работилницата си.
Оттам поех по тайния коридор до стаята, която обитавах като слуга на лорд Златен. Ослушах се, преди да отворя тайната врата. От другата страна цареше тишина. Надявах се, че Шутът не е там. Но още не бях затворил, когато той се появи на прага. Носеше проста черна туника, гамаши и ниски обувки в същия цвят. Светлината от прозореца позлатяваше косата му, проникваше покрай силуета му и осветяваше старата ми койка, затрупана от изоставените ми вещи. Прекрасният меч, който ми бе подарил, лежеше върху купчина пъстроцветни екстравагантни дрехи, шити специално за мен. Погледнах го объркано.
— Твои са — тихо рече той. — Трябва да ги вземеш.
— Не ми се вярва да ми се удаде случай отново да се обличам така — отвърнах.
— Никога не можеш да си сигурен — каза той и отмести поглед. — Може би някой ден лорд Фицрицарин отново ще крачи из залите на замъка Бъкип. Ако се случи, тези цветове и кройки ще му стоят забележително добре.