— Съмнявам се, че ще стане някога. — Това също прозвуча студено и остро, така че се опитах да го смекча. — Но все пак ти благодаря. Ще ги взема, просто за всеки случай.
Отново цялата неловкост се стовари отгоре ми като задушаваща завеса.
— И мечът — напомни ми той. — Не забравяй меча. Знам, че е малко крещящ за вкуса ти, но…
— Но си остава едно от най-добрите оръжия, които съм държал. Ще го пазя като очите си.
Опитвах се да загладя първоначалния си отказ. Разбрах, че съм наранил чувствата му, като съм оставил меча при напускането на бърлогата ми.
— А. Това също. Най-добре е да се върне при теб.
Посегна да свали украсената дървена обеца, която неизменно носеше лорд Златен. Знаех какво е скрито в нея — обецата на свободата, която бе предадена от бабата на Бърич на Бърич, после на баща ми и накрая на мен.
— Не! — Сграбчих китката му. — Престани с този погребален обред! Казах ти: нямам намерение да те оставя да умреш.
Той замръзна.
— Погребален обред — прошепна. Разсмя се. Усетих дъх на кайсиево бренди.
— Стегни се, Шуте! Толкова не приличаш на себе си, че почти не знам как да говоря с теб — възкликнах раздразнено, обзет от онзи гняв, който се буди единствено от безпокойството. — Не можем ли просто да се отпуснем и да бъдем себе си през оставащите ни дни?
— Оставащите ни дни — повтори той като ехо. Завъртя китката си и с лекота се освободи от хватката ми.
Последвах го в по-голямата му и светла стая. Останала гола, сега тя изглеждаше още по-просторна. Шутът взе гарафата бренди, наля си още и сипа за мен.
— Дните преди да отплаваме — обясних, докато вземах чашката.
Огледах се. Най-необходимите неща си бяха на мястото — маса, столове, писалище. Всичко друго беше или изчезнало, или подготвено да бъде изнесено. Навитите гоблени и килими лежаха покрай стената като дебели наденици. Вратата на кабинета зееше отворена и той бе гол и пуст, лишен от тайните си. Влязох там с чаша в ръка.
— Изтрил си всички следи от себе си — казах. Гласът ми отекна странно.
Той ме последва и двамата застанахме до прозореца, загледани навън.
— Обичам да си прибирам нещата. Човек оставя толкова недовършени неща в този живот, че ми харесва да приключа с онези, които мога.
— Никога не съм знаел, че се наслаждаваш на подобни емоции. Сякаш ти доставя удоволствие. — Опитах се да не го кажа с отвращение.
На лицето му заигра странна усмивка. Той си пое дъх, сякаш се е освободил от нещо.
— Фиц, единствено ти в целия свят можеш да ми кажеш подобно нещо. И може би си прав. Има драма в това да се изправиш пред неизбежния край. Никога не съм изпитвал подобни чувства преди… но все пак на мое място ти би останал незасегнат от тях. Веднъж се опита да ми обясниш как вълкът винаги живее в настоящето и те е учил да се наслаждаваш на онова, което ти предлага моментът. Добре си усвоил този урок. А аз, който през целия си живот се опитвам да определя бъдещето, преди да го достигна, изведнъж съзирам място, отвъд което всичко е черно. Чернота. Нея сънувам нощем. И когато се опитам съзнателно да се пресегна напред, да видя накъде ме отвежда пътят ми, виждам същото. Чернота.
Не знаех какво да кажа. Виждах как се опитва да се отърси от отчаянието, както куче би се опитало да се освободи от захапалия го за гърлото вълк. Отпих глътка бренди. Изпълни ме дъх на кайсии и омайващата топлина на летен ден. Спомних си дните ни в селската ми къща. Вкусът на брендито събуди удоволствието от онова време, когато всичко бе по-просто.
— Чудесно е — казах, без да се замислям.
Шутът се сепна и впери поглед в мен. После примигна, за да махне сълзите от очите си. Усмивката му бе искрена.
— Да — каза тихо. — Прав си. Брендито е много добро и нищо от онова пред нас не може да го промени. Бъдещето не може да ни отнеме оставащите ни дни… освен ако ние не му позволим.
Беше минал някакъв свой кръстопът и сега бе намерил известен покой. Отпих още глътка и се загледах към хълмовете зад Бъкип. Когато отново се обърнах към него, той се взираше в мен с любов, която едва можех да понеса. Нямаше да ме гледа толкова мило, ако знаеше как го мамя. И в същото време ужасът му от предстоящите дни само ме убеди още по-силно в правотата на решението ми.
— Не ми се иска да го казвам, но Сенч и другите сигурно вече чакат.
Шутът кимна сериозно, вдигна чашата си в наздравица и я пресуши. Последвах примера му и замрях, докато питието разливаше топлината си в мен.
— Чудесно е — повторих.