— Какво стана? — остро попита Сенч. Все още бях облегнат на гърдите му и чувствах гнева му като горещи вълни. Знаех, че е насочил обвинителния си поглед към Шута, но все пак отговорих:
— Беше твърде силно. Създадохме толкова пълна връзка с Умението, че направо се изгубих. Сякаш се бяхме слели в едно същество.
Наричах го Умение, но не бях сигурен, че името е подходящо. Все едно да наречеш слънцето искра. Поех дъх по-дълбоко.
— Уплаших се. И затова се отскубнах. Не очаквах нищо подобно.
Думите ми бяха отправени колкото към Шута, толкова и към останалите. Виждах, че ги е чул, но мисля, че ги разтълкува по свой начин.
— А на теб отрази ли се? — остро го попита Сенч.
Предан ми помогна да се изправя — имах нужда от помощта му. Почти веднага рухнах на стола си. Чувствах не физическа умора, а неуправляема енергия. Можех да изкача и най-високата кула на Бъкип, стига да можех да си спомня как да накарам коленете си да се сгъват.
— Отрази се — тихо отвърна Шутът и ме погледна в очите. — Но по различен начин. Не ме уплаши.
— Да опитаме ли отново? — невинно предложи Предан.
— Не! — възкликнахме едновременно Сенч, Шутът и аз, макар и с различна сила.
— Не — тихо повтори Шутът в настъпилото мълчание. — Аз лично научих достатъчно днес.
— Може би се отнася за всички ни — сърдито рече Сенч. — А и без това е време да бягаме по задачи.
— Имаме още много време — възрази Предан.
— При нормални обстоятелства, да — съгласи се Сенч. — Но сега времето лети. Имаш да приготвяш много неща за пътуването, Предан. Изрепетирай отново благодарствената си реч за гостоприемството на островитяните. Не забравяй, че произнасят „х“ гърлено.
— Вече съм я чел сто пъти — изстена принцът.
— Когато дойде времето, думите трябва да звучат така, сякаш излизат от сърцето ти, а не от свитък.
Предан кимна неохотно и погледна с копнеж към яркия ветровит ден навън.
— Хайде, тръгвайте — каза му Сенч и стана ясно, че нарежда на Шишко и Предан да излязат.
На лицето на принца се изписа разочарование. Обърна се към лорд Златен.
— По време на плаването, когато имаме повече време и по-малко задачи, бих искал да науча от вас за баща ми. Ако нямате нищо против. Знам, че сте се грижили за него, когато… в края на дните му.
— Така е — меко отвърна Шутът. — И ще се радвам да споделя спомените си с вас.
— Благодаря. — Предан отиде в ъгъла и нежно поведе Шишко, като го питаше какво толкова го е подплашило, нали никой не бил пострадал. Бях благодарен, че слабоумният няма да може да отговори смислено.
Бяха почти на вратата, когато си спомних нещо.
— Принц Предан, бихте ли дошли в работната ми стая довечера? Имам нещо за вас.
Той повдигна вежда, но понеже не казах нищо повече, отвърна:
— Ще намеря време. Е, значи до довечера.
Излезе, следван от Шишко. Но на прага слабоумният се обърна и изгледа странно и уважително Шута, след което премести поглед върху мен. Запитах се с безпокойство какво ли от преминалото помежду ни е доловил. После Шишко излезе, като затръшна вратата малко по-силно от необходимото.
За момент се страхувах, че Сенч ще поиска да разбере повече за случилото се. Шутът обаче го изпревари.
— Принц Предан не бива да убива Айсфир. Това е най-важното, което трябва да ти кажа, Сенч. Животът на дракона трябва да бъде запазен на всяка цена.
Сенч беше отишъл до бутилките. Избра една, наля си мълчаливо и се обърна към нас.
— Създанието е замразено в ледник. Не ти ли се струва, че е малко късно да се тревожим за запазването на живота му? — Отпи. — Или наистина смяташ, че каквото и да било същество може да оцелее толкова дълго без топлина, вода и храна?
Шутът сви рамене и поклати глава.
— Какво изобщо знаем за драконите? Колко са спали каменните дракони, преди Фиц да ги събуди? Ако имат нещо общо с истинските, може би в Айсфир все още тлее някаква искрица живот.
— Какво знаеш за Айсфир? — подозрително попита Сенч. Върна се при масата и седна.
— Не повече от теб, Сенч.
— Тогава защо ни забраняваш да отсечем главата му, щом знаеш, че нарческата го наложи като условие за брака? Или си мислиш, че светът ще поеме по по-добър път, ако двете държави продължават да се стискат за гърлата още едно-две столетия?
Трепнах от сарказма му. Никога не бих се подиграл с целта на Шута да промени света. Бях смаян от думите на Сенч и те ме накараха да осъзная дълбочината на антагонизма му.
— Не обичам борбите, Сенч Звездопад — тихо отвърна Шутът. — Но дори една война между хора не е най-лошото, което може да се случи. По-добре война, отколкото да причиним по-дълбока и смъртна вреда на нашия свят. Особено ако имаме минимален шанс да поправим едно почти непоправимо зло.