Умът ми бе като затънал в калта впряг, теглещ старите легенди за изправените камъни. Любовници избягали в тях от разгневени родители и се върнали година или десетилетие по-късно, когато всичко било забравено. Камъните били порти към страната на пексите, където една година минавала като ден. Или денят — като година. Смътно си спомних за звездната пустота. Колко време беше минало? Седмици? Сенч спомена месец. Явно достатъчно време, за да се върнат в Бъкип от Мейл. Защото бяха тук. Усмихнах се слабо на постижението на „бързата“ си логика.
Когато стигнахме Бъкип, Сенч нареди на стражите да отнесат чувалите със свитъците. Принцът ме хвана за ръката и ми благодари за добре свършената работа, сякаш бях обикновен гвардеец, рискувал живота си и изпълнил трудна задача. Докосването бе съпроводено с натиск на Умението. Едва го чух.
Скоро ще дойда да те видя. Сега почивай.
Занесоха ме в лечебницата. Нямах нищо против да лежа неподвижно и да не мисля. Като че ли минаха няколко дни. Трудно бе да следя такива неща като времето. Главоболието и световъртежът изчезнаха, но мътилката си оставаше. Бях се озовал някъде, бях се натъкнал на нещо огромно и го знаех, но не можех да го опиша с думи, не можех да го обясня дори на самия себе си. Беше толкова грамадно и чуждо, че подлагаше на изпитание всичките ми представи, нарушаваше реда в живота ми. Незначителни детайли отвличаха вниманието ми — танцът на прашинките в слънчев лъч, преплетените вълнени нишки на одеялото ми, жилките на дървената рамка на леглото. Не че не можех да използвам Умението — по-скоро не виждах смисъл да го правя, нито пък ми се искаше да събирам сили и да се съсредоточавам.
Хранеха ме добре. Посетителите идваха и си отиваха, без да оставят у мен почти никакви спомени. Веднъж отворих очи и видях Лейси да ме гледа строго и неодобрително. Пак ги затворих. Лечителят не можеше да направи нищо за мен и често го чувах да обявява на всеослушание, че ме смята за мързелив симулант, опитващ се да изклинчи от задълженията си. Доведоха някаква старица да ме види. След като погледите ни се срещнаха, тя закима енергично.
— О, да, очи като на наяден от пексите. Отвлекли са го под земята и са се хранили с него. Знае се, че имат дупка някъде при Камъните свидетели. Случва се да отмъкнат някое агне или дете, дори и силен мъж, ако е прекалил с чашката и се е замотал там. — Кимна многозначително. — Давайте му ментов чай и месо с чесън, докато не започне да вони. Пексите не понасят тези миризми и ще го оставят. Когато ноктите му пораснат и ги изрежете, ще го пуснат.
Така че ме тъпкаха с овнешко с чесън и ментов чай, след което ме обявиха за излекуван и ме разкараха от лечебницата. Ридъл вече ме чакаше. Уведоми ме, че приличам на малоумен. Замъкна ме в банята, която бе претъпкана с прекалено гръмко смеещи се стражи, след което реши да ме пречисти както подобава на войник, хвърли ме в пълния хаос на столовата и без усилие ме накара да пия бира с него, докато не се наложи да изляза с олюляване навън и да повърна. Високите разговори и смехът ме караха да се чувствам странно самотен. Някакъв младок ме попита шест пъти къде съм бил и накрая отговорих просто, че съм се загубил на връщане, което ме направи най-остроумния тип на масата за следващия час. Дори да бяха очаквали да измъкнат нещо от мен, не успяха. И въпреки това се почувствах по-добре, сякаш протестите на тялото ми ме убедиха — да, аз съм човек и трябва да се погрижа за себе си. На следващия ден се събудих вонящ и потен в казармата и отново отидох в банята. Избръснах се, изтърках се със сол и се полях със студена вода. Облякох чиста униформа от сандъка, който бе пристигнал с багажа на гвардейците, след което хапнах малко каша в оживената шумна столова. Откъм съседната кухня се вдигаше врява като при сражение, целият персонал беше запретнал ръкави.
Чувствах се значително по-добре. Влязох в лабиринта на Сенч и се качих в работната стая.
Масата беше покрита с пропити с масло свитъци, разстлани за почистване и преписване. В една кошница до камината имаше ябълки. При последното ми посещение тук ябълките още не бяха узрели. Тази дребна подробност ме потресе повече, отколкото очаквах. Седнах, съсредоточих се и се пресегнах към Сенч.