Къде си? Трябва да докладвам. Трябва ми някой, който да ми помогне да разбера всичко това.
А! Отлично, че те чувам. С нетърпение очаквам доклада ти. Ние сме в кулата на Искрен. Можеш ли да се справиш с катеренето?
Мисля, че да. Но не много бързо. Изчакайте ме.
Справих се с катеренето, но наистина им се наложи да почакат. Когато влязох зад камината, получих поредния шок. Лейди Копривка — определено лейди Копривка, — облечена в зелена рокля с дантелена яка, седеше до грамадната маса заедно със Сенч, Предан и Шишко. Изглеждаше само леко изненадана да ме види да се появявам от тайния проход. Махнах паяжината от лицето си и изтръсках ръце в камината. После, несигурен в ролята си, направих гвардейски поклон към всички и застанах мирно в очакване на заповеди.
— Наистина ли си добре? — попита ме Предан и стана, за да ме съпроводи до мястото ми на масата.
Бях твърде горд да поема протегнатата му ръка и дори след като се настаних, нямах представа какво следва. Сенч забеляза как скришом хвърлям погледи към Копривка и избухна в смях.
— Фиц, тя вече е член на котерията. Би трябвало да очакваш, че ще се стигне дотук.
Погледнах я. Погледът и бе като нож, думите, с които ме прободе — студени и остри.
— Знам името ти, Фицрицарин Пророк. Знам дори, че съм незаконородената ти дъщеря. Майка ми не познава никакъв Том Беджърлок, нали разбираш. Така че докато ти беше в лечебницата, отиде да види кой твърди, че е неин стар приятел. А когато се върна, ми разказа всичко. Всичко.
— Тя не знае „всичко“ — отвърнах. И изведнъж изгубих дар слово. Сенч забързано стана и ми наля бренди. Ръката ми така трепереше, че едва успях да вдигна чашата до устата си.
— Майка ти определено ти е дала подобаващо име — ехидно й рече Предан.
— Също като твоята — сладко отвърна Копривка.
— Престанете и двамата — твърдо ги прекъсна Сенч. — После ще се изяснявате. Сега Фиц да каже къде е бил, докато стражите преобръщаха цялото кралство.
— Значи Моли е тук? В Бъкип?
— Всички са в Бъкип. Целият свят се е събрал за Празника на жътвата. Утре вечер. Трябва да помагам на пресата за ябълки — доволно рече Шишко.
— Майка ми е тук. И всичките ми братя. Те не знаят нищо за това и с майка ми решихме, че е най-добре да си остане така. Дойдоха, защото баща им ще бъде почетен на празника за ролята му при убиването на дракона. Както и Пъргав и останалите от Осезаващата котерия.
— Радвам се да го чуя — казах съвсем искрено, но думите ми излязоха някак кухи.
Не беше само шокът, че утре е Празникът на жътвата. Чувствах се с ограбено достойнство и неспособен да контролирам живота си. И в същото време странно свободен. Бяха ми отнели решението кога и как да кажа на Моли, че съм жив. Тя ме беше видяла. Знаеше, че съм жив. Може би следващият ход бе неин. И при следващата мисъл пред мен зейна пропаст. Може би вече бе направила този ход. Отишла си е.
— Фиц?
Осъзнах, че Сенч ме е повикал поне няколко пъти, преди да ме докосне. Трепнах и си спомних, че около мен има хора. Предан ме гледаше съчувствено, Копривка бе отчуждена, а Шишко — отегчен. Сенч леко стисна рамото ми.
— Би ли докладвал пред котерията къде беше и какво се случи с теб? Имам някои подозрения, но бих искал да ги потвърдя.
По навик започнах от последния път, когато се бяхме чули. Разказах за жилището на Черния мъж, но внезапно разбрах, че не ми се иска да споделям всичко казано от Шута. Така че забих поглед в ръцете си и предадох разговора ни най-общо, като пропуснах колкото се може повече от личните подробности. От седящите около масата може би единствено Сенч имаше представа какво означава за мен раздялата ми с Шута.
— Но не се върнах при тях, а вие казвате, че ме е нямало повече от месец. Не зная какво ще си помислят за отсъствието ми. Искам да се върна, но ме е страх от Стълбовете. Наистина.
— И с пълно право, ако може да се вярва на онова, което пише в донесените от теб свитъци. Но за това по-късно. Разкажи останалото.
Разказах им как събрах свитъците и изхвърлих тялото на Бледата жена. Сенч беше запленен от магията за светлина и топлина на Праотците и ме засипа с въпроси за кубчетата паметен камък, въпроси, на които не можех да отговоря. Виждах, че изгаря от нетърпение сам да замине и да изследва онова заредено с магия царство. Продължих със сбогуването си с Прилкоп и безкрайното си минаване през Стълбовете. Когато разказах за съществото, което ме спаси, Предан се изпъна като струна.
— Като онези от брега на Другите?
— И да, и не. Мисля, че на брега умовете ни бяха в техния свят. А при пътуването през Стълбовете тялото ми също бе там. Откакто се върнах, се чувствам… странно. По-жив в известен смисъл. По-свързан и с най-дребните неща в този свят. И в същото време сам.