Побутнах чашата си напред и Сенч я напълни.
— Не казваш нищо за драконите. Значи не представляват проблем?
Той се усмихна криво.
— Май жителите на Шестте херцогства са малко разочаровани, че не видяха и една люспа от тях. Страшно биха се израдвали, ако Айсфир направи портите ни на трески, за да тресне главата си пред кралицата. Или поне така си мислят. Колкото до мен, ситуацията ме задоволява. Отдалеч драконите са изумителни и благородни създания от легендите. Опитът ми от близкия контакт с тях ме кара да си мисля, че биха се оригнали благородно, след като ме излапат.
— Мислиш ли, че са се върнали в Бинград?
— Определено не. Миналата седмица пристигна пратеник от търговците, търсеше вести за Тинтаглия. От съобщението не успях да разбера дали са разтревожени за благополучието й, или са полудели при мисълта, че сами трябва да се грижат за няколко приковани към земята дракона. Канех се да им кажа, че нямаме представа какво е станало с тях, след като Айсфир се яви пред майчиния дом на Нарвала. Тогава се обади Копривка. Каза, че Тинтаглия и Айсфир ловуват и се чифтосват, и че са изцяло погълнати от тези две дейности. Не може да каже къде точно се намират. Контактът й с Тинтаглия е кратък и непостоянен, а и географските представи на един дракон сигурно са много по-различни от нашите. Но все пак ловували морски мечки. Така че мисля, че са някъде на север. Може и да ги видим, ако решат да отлетят обратно до Бинград.
— Имам чувството, че тепърва ще чуваме за тях. А как стоят вътрешните дела? Има ли някакво развитие около Старата кръв?
— Старата кръв са пролели доста кръв, докато ни е нямало. Доста хора бяха потресени, че Осезаващите сред благородниците са повече, отколкото се признаваше досега. Носят се дори слухове, че може би Мигновена Беарнийска гледа през очите на сокола си. Потресаващо. Разкритията се появиха, когато ситуацията се нажежи и убийствата зачестиха. Кетрикен бе принудена да въведе ред. Но важното е, че Старата кръв като че ли успя напълно да се отърве от Петнистата болест. Уеб бе ужасен. Сега най-много от него зависи дали Старата кръв ще бъде уважавана. Донякъде кръвопролитията бяха удар срещу него. Малко е сложно, но той предложи да се основе градче на Старата кръв, където да могат да покажат, че са добросъвестни и лоялни поданици. В смисъл да докажат, че са безобидни. Когато не ги провокират, разбира се. Кралицата все още го обмисля. Определянето на място се нуждае от доста обсъждане и преговори. Напоследък мнозина се страхуват от Осезанието още повече.
— Е, не всичко може да върви по мед и масло. Поне сега ще са на открито.
Замислих се над чутото. Мигновена Беарнийска да е Осезаваща? Изключено. Но ето че вече не бях толкова сигурен.
— А лорд Фицрицарин Пророк? Той ще излезе ли най-сетне на светло?
— Какво, само лорд ли? Не ставаше ли дума за крал?
Разсмях се — никога не бях виждал Сенч толкова слисан.
— Не — казах. — Мисля, че ще оставим лорд Фицрицарин Пророк да почива в мир. Важните за мен хора знаят. Това е единственото, което ме интересува.
Сенч кимна замислено.
— Бих искал историята ти да завършва с щастлив край в стил „много любов и деца“, както разказват менестрелите, но май няма да е така.
— Нито пък за теб.
Сенч ме погледна.
— Имах теб. Ако не беше ти, може би щях да умра като „дърт паяк“, криещ се в стените. Да си се замислял за това?
— Не, не съм.
— Имам работа — ненадейно се разбърза Сенч и стана. — Оправяш се, нали?
— Доколкото може да се очаква.
— Е, тогава ще тръгвам. — И добави: — Ще се опиташ ли да си по-внимателен? Не ми бе леко, докато те нямаше. Помислих си, че си избягал от Бъкип и дълга на кръвта, а когато се появи Шутът, си помислих, че си умрял някъде. Пак.
— Ще съм толкова внимателен, колкото и ти със себе си — обещах му. Сенч вдигна вежда и кимна.
Останах да седя известно време, загледан в торбичката и свитъка. Най-напред отворих свитъка. Веднага познах изящния почерк на Шута. Прочетох го два пъти. Стихотворение за танц и сбогуване. Сигурен бях, че го е написал, преди да открие, че съм изчезнал. Значи не беше променил решението си. Двамата с Прилкоп бяха спрели тук само за да се сбогуват с мен, а не защото е размислил.
Торбичката се оказа доста тежка. Когато я развързах, на масата се търкулна паметен камък колкото юмрука ми. Беше изваян от Умелите пръсти на Шута. Побутнах го предпазливо, но усетих само камък. Вдигнах го да го разгледам. Имаше три лица, които преминаваха едно в друго. Нощни очи беше там, аз и Шутът. Нощни очи ме гледаше с щръкнали уши и отпусната муцуна. На другата страна бях аз като млад, без белези, с огромни очи и леко отворена уста. Наистина ли съм бил толкова млад? А Шутът бе изобразил себе си като шут, с островърха шапка, дълъг пръст пред свитите си устни и подигравателно вдигнати вежди.