Последва момент на черна завист от моя страна.
— Желая ти всички радости на дома — рекох тихо.
— Благодаря. Значи разбираш тази раздяла?
— Разбирам я. Всичко добро, Славея. Всичко добро.
Останах да седя на пейката и да гледам след нея. Не вървеше, а буквално се плъзгаше, поставила ръце на корема си, сякаш вече държеше нероденото си дете. Моята алчна и буйна птичка се бе превърнала в гнездяща майка. Бодна ме чувство за загуба, докато се отдалечаваше. По свой начин Славея винаги бе човек, към когото можех да се обърна в труден момент. А ето че вече я нямаше.
Мислех си за времето със Славея, докато слизах към града. Запитах се дали щях изобщо да й дам нещо от себе си, ако не бях дал болката си на дракона. Не че споделяхме кой знае колко помежду си. Спомних си как точно се бяхме събрали и се зачудих на себе си.
„Пеликанова гуша“ се намираше в една нова част на града — отначало улицата се изкачва нагоре, после се спуска, а самото заведение бе наполовина построено върху пилони. Кръчмата бе нова — в смисъл, че не съществуваше по времето, когато бях хлапе, но въпреки това гредите изглеждаха доста опушени и масите бяха очукани като в повечето кръчми, в които се събират менестрели, винаги готови да скочат отгоре им, за да пеят или да издекламират нещо.
Явно часът бе твърде ранен за менестрелите, тъй като заведението бе доста празно. Съдържателят седеше на висок стол до поръбения със солени пръски прозорец и гледаше морето. Хеп седеше сам на една маса в ъгъла. Беше сложил няколко парченца дърво пред себе си и ги движеше, сякаш играеше с тях някаква игра. Беше си пуснал къса къдрава брада по линията на челюстта. Тутакси не ми хареса. Отидох в ъгъла, застанах срещу масата и зачаках, докато той не вдигна глава и не ме видя. Моментално скочи, стресна задрямалия кръчмар с вика си и се хвърли да ме прегърне.
— Том! Толкова се радвам да те видя! Тръгна мълва, че си изчезнал. Дойдох да те видя, когато научих, че си се появил, но ти спеше като мъртвец. Лечителят даде ли ти бележката, която му оставих?
— Не.
От тона ми разбра, че не изгарям от радост.
— А. Виждам, че си чул лошите новини за мен, но не и добрите, обзалагам се. Сядай. Надявах се, че си прочел бележката ми и няма да е нужно да разказвам пак. Започна да ми омръзва да повтарям отново и отново едни и същи думи, особено щом го правя толкова често напоследък. Марн? — подвикна. — Две халби. И хляб… Сядай — подкани ме и седна. Седнах срещу него. Той ме погледна в очите. — Ще ти разкажа набързо. Сваня взе парите ми и ги похарчи за тоалети и гримове, които привлякоха вниманието на един по-възрастен мъж. Сега е госпожа Карфичкова. Омъжи се за търговеца на плат, който като едното нищо е два пъти по-стар от мен. Богат и улегнал. Солиден човек и прочее. Така че онова свърши.
— А чиракуването ти? — попитах тихо.
— Изгубих си мястото — също толкова тихо отвърна той. — Бащата на Сваня се оплака от поведението ми на майстора. Гиндаст каза, че трябва да се променя или да напусна. Постъпих глупаво. Напуснах. Опитах се да убедя Сваня да избяга с мен в старата ни къща. Казах й, че няма да ни е лесно, но че можем да живеем с любовта си и тя ще ни направи богати. Беше бясна, че съм напуснал, и ми каза, че съм луд, ако си мисля, че ще живее вдън гората и ще гледа пилци. След четири дни вече се разхождаше под ръка с господин Карфичков. Прав беше за нея, Том. Трябваше да те послушам.
Прехапах език, преди да съм се съгласил с него. Седях, гледах масата и се питах какво ли ще стане сега с момчето ми. Бях го оставил да се оправя сам точно когато най-много имаше нужда от баща. Замислих се какво да правя.
— Ще дойда с теб — казах. — Ще идем заедно при Гиндаст, може и да размисли. Ще го помоля да те вземе пак.
— Не! — ужасено възкликна Хеп. После се разсмя. — Не ми даде да разкажа останалото. Както винаги, хващаш се за лошото и си мислиш, че друго няма. Том. Аз съм тук, сред менестрелите. И съм щастлив. Виж.
Побутна парченцата дърво към мен. Формата беше все още груба, но личеше, че ако се съберат заедно, ще се получи арфа. Бях прекарал достатъчно време със Славея, за да знам, че изработването на примитивна арфа е сред първите стъпки на начинаещите менестрели.
— Никога не съм знаел, че мога да пея. Е, знаех, разбира се, но никога не бях предполагал, че пея достатъчно добре, за да съм менестрел. От дете слушах Славея и й припявах. Не можех да повярвам колко много нейни песни и стихове съм научил наизуст просто докато съм я слушал. Сега между нас има различия и Славея изобщо не одобрява, че съм тръгнал по тоя път. Каза, че ще стовариш вината за това върху нея. Но въпреки това се застъпи за мен и даде да се разбере, че мога да пея песните й, докато не започна да съчинявам свои собствени.