— Не чак толкова — доволно отбеляза Лейси. Изкривените й пръсти потропваха по ръба на масата. Липсваше ми безкрайното й плетене на дантели.
— Моли каза ли нещо за мен? — попитах, изпълнен с ужас от евентуалния отговор.
— Нищо, което би искал да чуеш. Знае, че си жив. Аз обаче нямам пръст в това нещо. Знам как да пазя тайна. И явно доста по-добре от теб! Мисля, че дойде готова за караница, но когато откри, че и аз съм страдала през всички тези години и съм те смятала за мъртъв, намерихме доста общи теми за разговор. И милият Бърич, разбира се. Милият упорит Бърич. И двете си поплакахме за него. Той беше първата ми любов, знаеш го. И не мисля, че човек си връща частицата от сърцето, което е дал на първата си любов. Тя нямаше нищо против, че го казах — че все още част от мен обича онзи ужасен твърдоглавец. Казах й, че колкото и отвратително да се е държала първата ти любов, тя винаги има място в сърцето ти. И тя се съгласи, че е точно така.
Замръзнах.
— Съгласи се — потвърди Лейси и очите й се стрелнаха към мен, сякаш се мъчеше да прецени колко тъп може да съм.
Търпение продължи да бъбри, но ми бе трудно да следя думите й. Сърцето ми бе другаде, вървеше по ветровити хълмове с момиче с развяваща се червена пола. Накрая осъзнах, че ми казва, че трябва да си вървя; трябвало да започне да се облича за вечерните празненства, тъй като напоследък това й отнемало повече време. Попита дали ще съм там и отвърнах, че най-вероятно не, че все още ми е трудно да се появявам на сбирки на благородници, където някой може да си спомни за мен и да ме познае. Тя кимна утвърдително, но добави:
— Променил си се повече, отколкото предполагаш, Фиц. Ако не беше Лейси, щях да мина покрай теб, без изобщо да те позная.
Не знаех дали това трябва да ми послужи като утеха, или не. Лейси ме изпрати до вратата.
— Е, май всички сме доста променени — каза, докато вървяхме. — Бих познала Моли при всички положения, но аз не съм жената, която бях навремето. Дори самата Моли се е променила. Каза ми: „Представи си, Лейси, настаниха ме във Виолетовите покои, в южното крило. Аз, която бях слугиня в горните етажи, сега спя във Виолетовите покои, където живееха лейди и лорд Фликър. Представи си само!“
Старческите й очи се стрелнаха към мен.
Кимнах бавно.
(обратно)Глава 36 Празникът на жътвата
Както поискахте, пращам ви пратеник да ви съобщи, че синият дракон Тинтаглия и черният Айсфир са били видени. Изглеждат здрави и с добър апетит. Предадохме им, че сте загрижени за благополучието им и за благополучието на младите дракони, оставени на вашите грижи. Както може би сами се досещате, не можем да сме сигурни, че разбраха колко сериозно и належащо е желанието ви. Изглеждат толкова погълнати един от друг, че нямат никакво желание да разговарят с хора.
Писмо от кралица Кетрикен до Съвета на бинградските търговциВечерта ме завари на стария ми пост зад стената. Този път обаче шпионирах заради собственото си любопитство, а не по заръка на Сенч. Бях се запасил с бутилка вино, хляб, ябълки, сирене, наденички и порче в кошницата до мен, както и с възглавница за седене. Приближих око до цепнатината и загледах как благородниците от Шестте херцогства се запознават и смесват с гостите от Външните острови.
Нямаше много официалности. Тържествените церемонии щяха да се проведат утре. Имаше изобилие от храна, но масите бяха избутани покрай стените, за да се отвори повече място за танци. Тази вечер даваше възможност на по-младите и второстепенни менестрели, жонгльори и кукловоди да покажат уменията си. Цареше небрежен хаос и веселие, гостите оживено разговаряха за очакваната реколта. Простолюдие и благородници се смесваха във всички зали и дворове на крепостта. Сигурно можех спокойно да се разхождам сред тях, но нямах желание за това. Така че предпочетох да се скрия и да се наслаждавам на забавленията на другите.
Заех поста си достатъчно рано, за да чуя представянето на Хеп. Пееше за децата, които се бяха събрали по-рано, защото скоро щяха да си лягат. Избра две прости песнички: за мъжа, който ловувал луната, и една за жена, която засадила чаша, за да порасне вино, вилица за месо и тъй нататък. Винаги се смееше, когато му ги пееше Славея, а сега се смееше и публиката му. Като че ли изпитваше огромно и искрено удоволствие от това, а и майсторът му изглеждаше много доволен. Въздъхнах тихо. Момчето ми да стане менестрел. Никога не си бях помислял подобно нещо.