— Като самите Еда и Ел — обади се Ридъл и аз кимнах.
Благородници и простолюдие бяха еднакво запленени от зрелището.
През следващите няколко дни замъкът и градът се напълниха с толкова народ, колкото не се бе събирал от години. На церемонията се събраха много повече хора, отколкото се очакваше. Кокъл трябваше да разкаже историята. Представи се чудесно и бе много по-точен, отколкото бих очаквал от менестрел. Може би защото самият той бе Осезаващ, не искаше да излезе, че разкрасява историята. Разказът му бе изпълнен с трогателна простота. Той не се задълбочаваше в магията, използвана от Бърич и котерията, а вместо това наблягаше на това как всички са били готови да се жертват за принца си.
Кокъл, Пъргав, Уеб и Любезен бяха официално обявени за Осезаваща котерия на принца. Това се посрещна с известно мърморене — по-старите благородници добре помнеха, че тази дума навремето се използваше единствено за кръга Умели, които помагаха на краля. Сенч ги увери, че ще има и истинска котерия веднага щом бъдат открити и подбрани подходящите кандидати.
Кралицата предаде Върбов лес на Моли вместо на Копривка, така че да изглежда като дарено на рода на Бърич за вярната му служба. Доходите от имението щяха да са повече от достатъчни за издържането на семейството. Лейди Копривка бе представена като най-новата придворна дама на кралицата, а Пъргав бе официално обявен за ученик на Майстора на Осезанието Уеб. Самият Уеб произнесе кратка, но въздействаща реч за силата на магията на Бърич и изказа съжалението си, че човек като него е трябвало да крие своята дарба, вместо да обучи сина си. Изрази надежда, че никога вече няма да се стигне до пропиляване на такъв талант. След това даде отговор на загадката, която ми бе дал на заминаване към Външните острови. Каза, че Бърич дошъл на себе си малко преди да умре, колкото да се сбогува със сина си и да си отиде с Воинската молитва на уста. Последната му дума била „Да“, а всички знаят, че това е върховната молитва, която човек може да отправи към живота. Приемане.
Размишлявах върху това вечерта, докато седях в работната си стая. Ръцете ми бяха хлъзгави от маслото, което се бе просмукало в свитъците и бе направило много от буквите размазани и нечетливи. Работата бе обезсърчителна и уморителна. Избутах свитъците настрани, избърсах се с някакъв парцал и си налях още бренди.
Не бях сигурен, че споделям вижданията на Уеб, но въпреки това ми се струваше, че „да“ е била думата на Бърич за живота. Определено има малко достойнство и удовлетворение да му кажеш „не“. Бях го правил достатъчно пъти, за да знам от собствен опит.
Напразно търсех възможност да разговарям насаме с Моли. Сякаш винаги беше заобиколена от децата си. Докато седях край камината, бавно започнах да осъзнавам, че те са част от нея. Най-вероятно нямаше да успея да я открия сама. Така дълго отказваната ми възможност сега бе налице, но бързо ми се изплъзваше.
На следващата сутрин отидох в банята рано. Изкъпах се и се обръснах най-внимателно. Върнах се в стаята, прибрах косата си във воинска опашка и огледах дрехите, които ми бе поръчал Шутът. Облякох бяла риза и син жакет, както и сини гамаши. Определено бях жител на Бъкип, но вече не приличах на слуга или гвардеец. Погледнах се в огледалото и се усмихнах тъжно. Търпение би одобрила външния ми вид. Опасно приличах на баща си. Събрах смелост и преместих сребърната игла от външната страна на яката си. Малката лисица ми намигна. Усмихнах й се.
Излязох от тайния лабиринт и тръгнах по коридорите на Бъкип. На няколко пъти усетих погледи върху себе си, а веднъж някакъв мъж се закова на място и присви очи към мен, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Минах покрай него. Замъкът беше пълен с бързащи слуги и водещи светски разговори благородници. Стигнах до Виолетовите покои и почуках решително.
Отвори Копривка. Не бях подготвен за това — мислех, че най-напред ще ми се наложи да се изправя пред младия Рицарин. Дъщеря ми се вторачи в мен и видимо се сепна. Не каза нищо, докато не попитах:
— Мога ли да вляза? Бих искал да говоря с майка ти и братята ти.
— Не мисля, че е разумно. Върви си — отвърна тя и понечи да затвори, но Рицарин хвана вратата.
— Кой е този? — попита я той и се обърна към мен. — Не й обръщайте внимание, господине. Може да е облечена като лейди, но се държи като селянка.
Стаята беше претъпкана. Никога не си бях давал сметка колко много са седем деца. Пъргав и Чевръст седяха на пода пред камината и играеха на камъни, а Стабилен гледаше. Пъргав вдигна глава, видя ме и зяпна изненадано. Близнакът му го смушка.