— Да разбивам тихо стена?
— Е, може и да е малко трудно.
— Да бе, малко. Може и да опитам. Ще те уведомя.
— Или можеш да преместиш Копривка от старата си стая долу и да използваш нея.
Поклатих глава.
— Все още се надявам, че може да дойде време, когато ще поиска да използва прохода и да идва вечер да побъбрим.
— Но засега без особен напредък.
— Боя се, че си прав.
— Твърдоглава е като теб. И внимавай, ако я видиш да стои до камината с нож за плодове.
Погледнах към ножа, който все още си стърчеше дълбоко забит в гредата. Беше стар израз на момчешкия ми гняв.
— Няма да го забравя.
— Не забравяй също, че ми прости. След време.
Опитах се да пратя мехлема по Ридъл с торба ментови бонбони, ароматен чай и малък куклен елен.
— Няма да стане — рече той. — Поне да са повече, за да има за всичките.
Така и направих. Ридъл с невинен вид предложи да добавя и свирки, но възразих, че се опитвам да ги спечеля, а не да провокирам Моли да ме убие. Той се ухили, кимна и препусна. Забави се с два дни заради разразилата се виелица.
Върна се с писма, едно за мен и едно за Копривка. Каза ми, че се е хранил със семейството и нощувал в конюшнята след няколко игри на камъни със Стабилен.
— Говорих добре за теб, когато Рицарин започна да ме разпитва. Казах, че по нощите работиш със свитъците и си на път да се превърнеш в писар, ако не внимаваш. И тогава Пламен попита: „Значи е дебел?“ Явно техният писар е доста охранен. Отговорих не, тъкмо обратното. Казах, че в последно време ми се струваш отслабнал и унил. И че прекарваш сам повече време, отколкото е здравословно за един мъж.
Наклоних глава настрани.
— По-голям нещастник не успя ли да ме изкараш?
Той имитира накланянето.
— Че да не би да съм излъгал?
Писмото бе от Рицарин, който ми благодареше за мехлема и рецептата.
Не зная какво е писала Моли на Копривка. На следващата сутрин тя се задържа след урока. Предан я попита дали ще тръгва, защото с Елиания, Любезен и Сидел смятали да пояздят. Тя му каза да тръгват, бързо щяла да ги настигне, тъй като не й се налагало да си конти прическата цяла вечност.
Обърна се и видя, че се усмихвам.
— Говоря му официално, когато сме сред хора. Само тук си позволявам такова отношение.
— На него му харесва. Беше страшно радостен, когато откри, че има братовчедка. Каза, че било хубаво да познава момиче, което говори открито с него.
Тя замръзна и съжалих за думите си — помислих си, че няма да каже онова, което се канеше. Но Копривка ме погледна в очите, вирна брадичка и опря юмруци на кръста си.
— Така значи. А аз мога ли да говоря открито с теб?
Не бях сигурен.
— Може да пробваш.
— Майка ми пише, че е добре и че децата много се радват на посещенията на Ридъл. Чуди се дали не се страхуваш от братята ми, че не отиваш сам.
Отпуснах се в стола и забих поглед в масата.
— По-скоро се страхувам от нея. Навремето беше доста темпераментна.
— Хм. Доколкото знам, навремето си бил майстор в разгарянето на този темперамент.
— Права си. Е, мислиш ли, че няма да има нищо против да я посетя?
Копривка мълча дълго време, след което попита:
— И от моя темперамент ли те е страх?
— Малко — признах. — Защо питаш?
Тя отиде до прозореца на Искрен и се загледа в морето, както правеше той навремето. В тази поза приличаше не по-малко от мен на Пророк. Прокара разсеяно пръсти през косата си. Определено можеше да обръща малко повече внимание на „контенето“. Късата й коса стърчеше като козината на настръхнала котка.
— Отначало си мислех, че ще станем приятели. После открих, че си ми баща. От този момент дори не си се опитвал да говориш с мен.
— Мислех, че ти не искаш да говориш с мен.
— Може пък да съм искала да видя колко се опитваш. — Обърна се и ме погледна обвинително. — А ти изобщо не се опита.
Замълчах. Тя тръгна към вратата.
Станах.
— Знаеш ли, Копривке, бях отгледан от мъж сред мъже. Понякога си мисля, че това е най-големият недостатък за един мъж, когато стане дума за отношенията му с жени.
Тя спря и ме погледна. Заговорих от цялото си сърце.
— Не зная какво да направя. Искам поне да ме познаваш като човек. Бърич бе твоят баща, при това добър баща. Може би е твърде късно за мен да имам място в живота ти. Нито пък бих могъл да намеря място в живота на майка ти. Все още я обичам толкова, колкото когато се разделихме. Тогава си мислех, че след като приключа с всичките си задачи, ще я открия и някак ще бъдем щастливи заедно. И ето ни сега, шестнайсет години по-късно, а аз още не съм успял да намеря пътя до нея.