Раздразнено прогоних тези мисли и зачаках.
Върви тогава. И късмет. Каза ли на Копривка?
Сега бе мой ред да се поколебая.
Само на теб. Мислиш ли, че трябва да й кажа?
Ама че глупости ме питаш! Никога не задаваш въпросите, които се надявам да чуя, а само онези, които… няма значение. Да. Кажи й. Дори само защото иначе може да си помисли, че я мамиш.
Свързах се с дъщеря си.
Копривке. Получих бележка от Моли. Отивам да я видя. — И тогава ми хрумна очевидното. — Искаш ли да дойдеш?
Буря е, а и май се усилва, доколкото мога да преценя. Кога тръгваш?
Сега.
Не е разумно.
Никога не съм бил разумен. — Думите отекнаха странно в съзнанието ми и се усмихнах.
Върви тогава. Облечи се по-топло.
Ще се облека. Довиждане.
Моя черна не беше особено радостна, че я извеждам от топлата суха конюшня в бурята. Пътуването беше студено, мокро и досадно. Странноприемницата, в която се отбих, беше пълна със застигнати от лошото време пътници и се наложи да спя на пода край камината, увит в наметалото си. На следващия ден един фермер ми позволи да пренощувам в плевнята му. Бурята не спираше и пътуването стана още по-неприятно, но продължих упорито напред.
За късмет спря да вали и небето се разчисти малко преди да стигна до имението на Бърич. Яздех Моя черна по затрупания път и имах чувството, че съм попаднал в приказка. Снегът се бе натрупал по покривите на къщата и конюшнята. От комина се издигаше дим. Между къщата и обора вече имаше отъпкана пътека. Спрях Моя черна и се загледах. Рицарин отвори вратата на обора и избута тарга мръсен сняг. Свирнах, за да го предупредя, че има посетител, след което подкарах Моя черна надолу по склона. Момчето стоеше неподвижно и ме гледаше. В двора пред къщата дръпнах юздите и се помъчих да измисля някакъв поздрав. Моя черна захапа два пъти юздечката и раздразнено тръсна глава.
— Тази кобила се нуждае от обучение — неодобрително отбеляза Рицарин.
— Да. — Ред бе на трудната част. — Мога ли да вляза? — Макар и само на петнайсет, сега той бе стопанинът тук.
— Разбира се. — Но отговорът не бе съпроводен с усмивка. — Ще се погрижа за кобилата.
— Предпочитам да го направя сам, ако нямаш нищо против. Занемарил съм я в последно време и си личи. Ще трябва доста да се позанимавам с нея, за да я върна във форма.
— Както желаеш. Насам.
Слязох от седлото и хвърлих поглед към къщата, но дори и някой в нея да знаеше, че съм тук, не го показа с нищо. Поведох Моя черна след Рицарин към добре подредената конюшня. Чевръст и Справедлив изриваха тора. Дойде Стабилен с две кофи вода. Изведнъж се почувствах неловко и в съзнанието ми се появи призрачен спомен. Нощни очи, стоящ край събралата се глутница. Иска, страшно много иска да се присъедини към вълците, но знае, че ако приближи по неправилния начин, ще го прогонят.
— Навсякъде виждам ръцете на баща ви — казах.
Истина беше. Веднага познах, че Бърич е построил конюшнята според собствените си изисквания. Яхърите бяха по-големи от тези в Бъкип. Ако капаците на прозорците бяха вдигнати, постройката щеше да е много светла и проветрена. Видях Бърич в начина, по който бяха подредени четките и сбруите. Почти чувствах присъствието му. Примигнах и се върнах в реалността — изведнъж усетих, че Рицарин ме наблюдава.
Момчетата продължиха работата си, докато се грижех за Моя черна. Напоих я, дадох й зоб, изчетках я и я избърсах. Рицарин дойде да гледа и се запитах дали е останал доволен от това как съм се справил.
— Хубава е. — Това бяха единствените му думи.
— Да. Подарък от един приятел. Същият, който прати Малта на баща ти, когато разбра, че вече няма да му е нужна.
— Това се казва кобила! — възкликна Рицарин и го последвах да я видя. Видях Грубиянин, четиригодишния жребец от Руди, от който Рицарин мислеше да я заплоди. Отидох и при Руди. Мисля, че старият жребец почти си спомни кой съм. Обърна се и постави за малко глава на рамото ми. Наистина беше много остарял.
— Това сигурно ще е последното му жребче — рекох тихо. — Мисля, че затова Бърич искаше да използва именно него. Последен шанс за кръстосване на двете родословия. Беше чудесен жребец навремето.
— Спомням си, когато го доведоха. Съвсем смътно. Някаква жена слезе от хълма с два коня и просто ги даде на баща ми. Тогава нямахме дори обор, за конюшня да не говорим. Татко изкара всички дърва от навеса, та конете да не нощуват на открито.