Спуснах се по стълбата от Градината на кралицата и забързах през крепостта. От района на прислугата имаше шест възможни входа в тайния лабиринт, който се виеше из недрата на замъка Бъкип. Всеки ден внимавах да използвам различен път. Днес избрах входа край килера на готвачите. Издебнах удобен момент и когато в коридора нямаше никого, влязох в склада и минах покрай редиците окачени наденици, преди да отворя скритата врата и да пристъпя във вече познатия мрак.
Не изчаках очите ми да свикнат с тъмното. В тази част на плетеницата нямаше никакво осветление. При първите ми няколко посещения носех свещ. Днес реших, че знам пътя достатъчно добре, за да се оправя и така. Преброих стъпките си и пипнешком изкачих стъпалата на тясното стълбище. Горе завих надясно и видях тънките пръсти на пролетното слънце да проникват в прашния коридор. Забързах приведен по него и скоро стигнах до по-позната част от лабиринта. Не след дълго бях в Морската кула. Бутнах панела на мястото му и замръзнах, когато чух някой да вдига резето на вратата. Едва успях да се скрия зад дългите завеси на прозорците.
Затаих дъх, но се оказа, че са просто Сенч, Предан и Шишко. Изчаках вратата да се затвори и едва тогава излязох от скривалището си. Шишко се стресна, а Сенч спокойно отбеляза:
— Имаш паяжина на лявата буза.
Избърсах лепкавите нишки.
— Изненадан съм, че е само там. Пролетта сякаш е събудила цял легион паяци.
Сенч кимна и каза:
— Някога носех четка за прах от пера и я размахвах пред себе си. Помагаше. Донякъде. Естествено, по онова време нямаше особено значение как изглеждам, когато стигах до целта си. Просто не ме беше грижа, че нещо пълзи с малките си крака по тила ми.
Принц Предан се ухили при мисълта как безупречно облеченият и сресан кралски съветник се мъкне по тесните коридори. Някога лорд Сенч се бе подвизавал като таен жител на замъка Бъкип — придворен убиец, който крие лицето си и раздава кралското правосъдие от сенките. Но вече не бе така. Сега той крачеше величествено из залите и открито се представяше като дипломат и доверен съветник на кралицата. Елегантните му дрехи в сини и зелени тонове и скъпоценностите по шията и ушите му отразяваха положението му. Белоснежната му коса и пронизващите зелени очи сякаш бяха внимателно подбрани допълнения към гардероба му. Белезите, които така го тревожеха, бяха избледнели с годините. Изобщо не му завиждах за тази изтънченост. Старецът заслужаваше да се радва на онова, от което е бил лишен на младини. Това не пречеше на никого и онези, които оставаха заслепени от външността, често пропускаха острия му като рапира ум — а именно той бе неговото истинско оръжие.
За разлика от него, принцът бе облечен съвсем просто, почти като мен. Приписах го на суровите планински традиции на кралица Кетрикен и на присъщата й пестеливост. Петнадесетгодишният Предан растеше стремително като бурен. Какъв смисъл имаше да му се шият фини дрехи за ежедневието, когато или бързо му ставаха малки, или ги късаше в раменете, докато се упражняваше на игрищата. Вперих поглед в младежа, който стоеше ухилен пред мен. Тъмните му очи и черната му коса бяха досущ като на баща му, но височината и линията на челюстта му ми напомняха повече на портрета на баща ми Рицарин.
Дундестият мъж, който го съпровождаше, бе негов пълен контраст. Доколкото можех да преценя, Шишко наближаваше трийсетте. Малките му прилепнали уши и полуизплезеният език показваха, че не е наред с главата. Принцът го бе облякъл в синя туника и гамаши, точно като неговите собствени, чак до черния герб с елена на гърдите. Но туниката се издуваше от шкембето на дребосъка, а панталоните провисваха комично на коленете и глезените му. Беше странен образ, едновременно смешен и малко отблъскващ за онези, които не можеха като мен да доловят магията на Умението, горяща в него като огън в ковашка пещ. Учеше се да контролира Умелата си музика, която заместваше мислите на обикновения човек. Сега тя не бе толкова всепроникваща и съответно не така дразнеща, но въпреки това силата на магията му бе толкова голяма, че продължаваше да я споделя непрекъснато с всички нас. Можех да я блокирам, но това означаваше да заглуша почти напълно възприемчивостта си към Умението, в това число към по-слабите послания на Сенч и Предан. Не можех да го блокирам и същевременно да ги обучавам, така че засега ми се налагаше да търпя.