Кърт Вонегът
Съдби, по-лоши от смъртта
В памет на Кърт Вонегът-старши
О, Господи, ти, който ме подкрепяш,
позволи ми да завърша този труд
в състоянието, в което го започвам.
И когато дойде ден, там горе,
да ми се потърси сметка за свършеното,
нека бъда простен в името на Иисус Христос.
Амин.
ПРЕДГОВОР
Снимката на съседната страница е направена от Джил Кременц (моята съпруга) и ме показва в компанията на великия немски писател Хайнрих Бьол, който подобно на Норман Мейлър, Джеймс Джоунс, Гор Видал и мен самия, е бил редник от пехотата. На нея сме в един туристически автобус, с който обикаляме забележителностите на Стокхолм, озовали се там на Конгреса на международната писателска организация ПЕН, проведен през 1973 година. (В тази организация членуват писатели, поети, драматурзи, журналисти и пр.) Аз разказах на Бьол за един свой приятел немец (дърводелец в Кейп Код), който по време на Втората световна война си прострелял крака, за да не бъде изпратен на Източния фронт. Но го сторил така несръчно, че раната му зараснала още преди да стигне до болницата. Бил заплашен от военен съд и разстрел, но докато това стане, настъпващата Червена армия превзела болницата и го отвела като пленник. Бьол обясни, че правилният начин да се самонараниш, е да стреляш през самун хляб. По този начин се избягват обгарянията от барута. Обективът ни е запечатал в момента, в който се смеем на обяснението му. (По онова време Виетнамската война беше в разгара си и много пехотинци вероятно са обмисляли възможността за самонараняване.)
После, когато спряхме да се смеем, Бьол спомена, че след края на Втората световна война бил потърсен от френските писатели Жан-Пол Сартр и Албер Камю, които го помолили да разкаже какво е била за него войната. (По-късно и двамата, подобно на самия Бьол, стават носители на Нобеловата награда за литература.) През 1984-а (само една година преди смъртта си на шейсет и седем — една година по-възрастен от мен на сегашната ми възраст, а аз пуша не по-малко от него) Бьол ме покани да участвам в разговор за германската душа, който трябваше да бъде излъчен по един от телевизионните канали на Би Би Си. Бях поласкан и с удоволствие приех, тъй като обичах този човек и неговото творчество. Предаването стана малко отнесено и пропито от меланхолия, но от време на време продължават да го излъчват, вероятно за запълване на дупките. (Нас, писателите, ни използват като опаковъчен материал — като онази вата, с която попълват кутиите за бижута.) Та, по време на този разговор попитах Бьол коя е най-опасната черта в характера на германеца, а той отговори „подчинението“.
Сега ще предам последните му думи към мен (това стана на една лондонска улица, ръмеше студен дъжд, а той се качваше на такси за летището. Ходеше с два бастуна, но продължаваше да пуши като комин)… „О, Куурт — рече. — Трудно е, много е ТРУДНО!“ Той беше един от последните германци, които изпитваха чувство на срам за подготовката и участието на своята страна във Втората световна война. Извън обектива на камерата сподели с мен, че съседите му го ненавиждали, защото продължавал да си спомня за войната, въпреки че било крайно време да я забрави…
Време за забрава…
Предговорите обикновено се пишат, чак когато книгата е завършена, независимо че читателят очаква да ги види в началото й. Изминаха шест месеца откакто приключих с текста на книгата. В момента съшивам тези редове към нея и се готвя да я „сложа да си легне“ — според терминологията на моята редакторка Фейт Сейл.
Междувременно дъщеря ми Лили навърши осем, а Руската империя се сгромоляса. Ние пък, без никакви скрупули, използваме срещу Ирак всички онези оръжия, които бяхме приготвили за руснаците, въпреки че населението на тази страна е едва 1/16 от населението на доскорошния ни главен враг. Вчера президентът произнесе реч, в която обясни защо нямаме друг избор и тази реч му донесе невиждан в историята телевизионен рейтинг. Предишният рекорд, доколкото си спомням, принадлежеше на Мери Мартин с „Питър Пан“… Също вчера отговорих на въпросите на английското списание „Уийкли Гардиън“ и ето какво се получи:
Въпрос: — Каква е вашата представа за пълно щастие?
Отговор: — Да си представя, че нещо някъде иска да съм щастлив тук и сега.
В. — На кого сред все още живите ни съвременници се възхищавате най-много?